Песента на Сузана
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #6
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Песента на Сузана». Краткое содержание книги:
За да роди „мъничето“ си, майката-демон Мия обсебва тялото на Сузана Дийн и използва силата на Черната тринайсетица да се върне в Ню Йорк през лятото на 1999 година. Градът е непознат на Сузана… и ужасяващ за „ничията дъщеря“, с която тя споделя тялото и съзнанието си.
За да оцелее Кулата, трябва да бъде спасена Сузана и да се попречи на „Сомбра Корпорейшън“ да отнеме от Калвин Тауър празния парцел с розата.
Докато Джейк, отец Калахан и Ко се опитват да предпазят Сузана от смъртта, която я очаква в „Дикси Пиг“, с помощта на магията Роланд и Еди се пренасят в Мейн през лятото на 1977 година. Попадат в свят, който не само е реален, но и много опасен. Освен това там живее авторът на книгата „Сейлъмс Лот“, който е смаян от появата им, както те — от срещата с него…
— Сузана-Мия Дийн, нали така?
„Право казвате, изричам благодарност, сай“ — беше готова да отвърне, обаче преглътна тези думи, заменяйки ги в последния момент с:
— Да, точно така.
— Ще ми покажете ли някакъв документ за самоличност?
Тъмнокожата жена изведнъж се смути за миг, ала после се наведе, бръкна в платнената торба и измъкна една от чиниите с остри ръбове, хващайки я за тъпата част. Изведнъж в паметта и изплува онова, което беше казал Роланд на Уейн Овърхолсър, най-заможния фермер на Кала: „Ние разговаряме с олово.“ Оризиите не бяха куршуми, ала определено представляваха нещо като техен еквивалент. Тя вдигна чинията в едната си ръка, докато държеше изваяната костенурка в другата.
— Това ще свърши ли работа? — попита с най-любезен глас.
— Какво по… — започна красивата администраторка, след което изведнъж замлъкна, а погледът и се премести от чинията към костенурката. Очите и се разшириха от изумление и се изцъклиха като на умрял човек. Устните и, покрити с нещо розово и лъскаво (Сузана не знаеше, че това се нарича „гланц“), се разтвориха, а между тях се промъкна тих звук, наподобяващ „ооооооо“.
— Това е шофьорската ми книжка — заяви негърката. — Виждате ли? — За щастие наблизо нямаше никого — мъжът, мърморещ за онзи филм, се беше отдалечил, сумтейки недоволно, а тези гости на хотела, които го напускаха, отдавна бяха излезли на тротоара на лов за таксита. От бара зад сувенирното магазинче мелодията на „Нощ и ден“ бе заменена с лениво и вглъбено изпълнение на „Звезден прах“.
— Шофьорска книжка — въздишайки, изрече чиновничката.
— Да. Трябва ли да впишете някакви лични данни?
— Не… Господин Ван Вик нае стаята… единственото, което ми трябва, е да установя вашата… мога ли да подържа вашата костенурка, мадам?
— Не — отвърна Сузана и красавицата заплака.
Тъмнокожата жена се изуми за пореден път от начина, по който хората реагираха, след като зърнеха изящната статуетка. Не можеше да повярва, че е накарала толкова много хора да се разплачат след катастрофалния и концерт за цигулка, когато беше на дванайсет години.
— А може би не трябва да я докосвам — изрече екзотичната дама, докато сълзите и се изливаха като два водопада. — Не, не, навярно не трябва да я докосвам, о, Дискордия, аз не трябва да я…
— Затваряй си устата! — каза и Сузана и чиновничката мигом замлъкна. — Дайте ми ключовете за стаята, моля.
Ала вместо ключ тя и подаде пластмасова карта, пъхната в нещо като бележник с кожена подвързия, ала без страници. Негърката го разтвори и видя, че от вътрешната страна (предпазна мярка срещу евентуални крадци) е изписан номерът на стаята и — 1919. Това изобщо не учуди Сузана, още по-малко пък Мия.
Изведнъж загуби равновесие и се олюля. Имаше чувството, че краката и внезапно престанаха да я държат. Размаха едната си ръка във въздуха (с другата държеше „шофьорската си книжка“), за да запази равновесие. За един миг си помисли, че ей-сега ще се строполи на земята, ала след това отново се почувства добре.
— Мадам? — попита чиновничката. Изглеждаше леко — ама много леко — загрижена. — Добре ли сте?
— Да — отговори и Сузана. — Просто… загубих равновесие.
„Какво, мамка му моряшка, се случи?“ — запита се тя, ала след малко установи, че всъщност знаеше отговора. Мия беше тази, която имаше крака. Сузана бе седнала зад волана на автобуса, след като бяха срещнали господин Не Трябва Ли Да Взема Вашата Костенурка, и тялото и просто започваше да се връща към предишното си безкрако състояние. Може да звучеше налудничаво, обаче беше вярно. Тялото и се превръщаше в Сузана заради нея.
— Мия, ставай. Поемай управлението.
— Не мога. Поне не сега. Когато останем сами, тогава.
— О, господи Исусе! — жената на Еди Дийн разпозна този тон. Кучката се срамуваше.
Сузана се обърна към красавицата: — Какво е това? Ключ ли е?
— Да, сай. Можете да използвате картата в асансьора, както и да отворите вратата на стаята си. Само трябва да го пъхнете в прореза в правилната посока, както е указано със стрелка. После го извадете бързо и когато светлината на вратата стане зелена, можете да влезете. Имам малко над осем хиляди долара в брой в това чекмедже. Ще ви ги дам всичките за това прелестно нещо, за вашата костенурка, за вашата …
— Не — прекъсна я Сузана и отново се олюля. Хвана се за ръба на плота. Равновесието и беше изчезнало. — Качвам се в стаята си. — Имаше намерение първо да посети магазинчето за сувенири и да похарчи част от парите на Матс за чиста риза — ако продаваха подобни неща — ала май това щеше да почака. Всичко щеше да почака.
— Да, сай — нямаше повече мадам. Костенурката си имаше своя ефект. Поръсваше с пясък бездната между световете.