Вълчият талисман
- Автор: Гиър У. Майкъл, Гиър Катлийн О’Нийл
- Серия: the first north americans #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Живко Тодоров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълчият талисман». Краткое содержание книги:
Тиха вода облиза устни и каза с глас, изпълнен с мъка:
— Някой ден и аз ще ти изпратя подарък, Лява ръка. Не зная какво още е писано да се случи, но ще намеря начин…
— Забрави за това, Лош стомах. Между нас вече няма нищо. Тази Сила е мъртва. — Лява ръка се извърна към Бяла пепел с очи, плувнали в сълзи.
— Какво да направя? Не мога да се боря с теб. Ти… ти си Силата. Ти си Съногадателката, която бе призована да открие Лош стомах. И сега ми казваш, че трябва да… да… — Отново се извърна и впери поглед в залеза.
— Лява ръка… — започна Тиха вода, но млъкна, усетил докосването на Бяла пепел.
— Нищо повече не можем да ти кажем — отвърна младата жена. — Това е дело на Силата. А и ти вече го знаеш. Вълчият Талисман първо теб е докоснал в Сънищата ти, призовал те е. Вгледай се в сърцето си и ми кажи какво виждаш там.
Тиха вода присви устни и наведе очи:
— Не е справедливо. Това е.
— А кой е казал, че Силата е справедлива? Тя има свои собствени цели. — Гласът и стана отнесен. — Дори и ако трябва да унищожи цели народи, за да ги постигне.
Лява ръка кимна:
— Да, знам. Но никога не съм мислил…
— Аз бях от клана Бяла глина — каза му тя. — Воините на твоето племе избиха моя клан до последния човек. Някога мразех цялото Вълче племе за това, което ни причини. Но сега с цялата си душа споделям скръбта ти. Върви. Не пропускай възможността, която Силата ти предлага — спаси своето племе. Поведи го на изток, Лява ръка. Следвайте течението на реките до земите на Маскираните танцьори.
Като видя болката, изписана по лицето му, непреодолимия му копнеж по тази земя, тя не можа да сдържи сълзите си. Той продължаваше да гледа към угасващото слънце, скриващо се зад Червените скалисти планини, сякаш да запечата гледката в паметта си.
— Аз… — Думите засядаха в гърлото му. — Аз ти вярвам, Съногадателко. Бил съм по онези земи. Зная посоката, но не и целия път. Затова ли Силата ме е накарала да стана Търговец? За да покажа пътя на моето племе?
Тя не можеше да му отговори, но той и не очакваше отговор. Поспря пред Тиха вода и протегна ръка:
— Сбогом, приятелю. Изглежда, никога няма да разберем с какво гори слънцето… но каквото и да е, не съм сигурен, че е полезно за когото и да е от нас.
И той се изгуби между трепетликите, упътвайки се на изток — един уморен човек.
Тиха вода запита натъжено:
— Ще се сбъдне ли? Ще се сбъдне ли всичко, което му каза?
Тя се наведе, за да вдигне вързопа си.
— Да. Но ще трябва да преминат през много лишения. Зная, Пеещите камъни беше прав, Тиха вода. Никой не иска да стане Съногадател.
Той я изгледа несигурно:
— Защо започна да ме наричаш с истинското ми име?
Черните и очи се изпълниха с тъга.
— Ти се прероди, Тиха вода. Когато докосна Талисмана, душите на всички хора, които някога са го държали, се преляха в твоята и те промениха. Почувствах го, сякаш мълния мина през душата ми. Никога повече няма да бъдем същите.
6.
— Искам да зная твоето мнение. — Черната ръка вървеше с ръце зад гърба си, вдигнал поглед към нощното небе.
Горчив храст хвърли поглед през рамо. Бяха стигнали върха на един нисък хребет. В котловината под тях, където Трепетликовият поток извираше от скалите, мъждивите очи на лагерните огньове блещукаха с червени светлинки. Непосредствено на юг Сивата стена се издигаше като тъмно петно в мрака. Пухкавите облаци, посребрени от лунната светлина, затулваха рояците звезди в небето. Ветрецът довяваше уханието на пелин и детелина и острата миризма на сухата почва.
Горчив храст порови с крак меката пръст.
— Луната изгря и залезе много пъти, откакто положихме Топъл огън в гроба му. — Тя помълча. — Аз винаги ще го обичам. Той винаги ще бъде на първо място в сърцето ми.
— Разбирам — отвърна Черната ръка. — Всички винаги ще обичат Топъл огън. Не бих могъл да искам от теб да го забравиш.
Тя въздъхна и вдигна очи към небето.
— Разбирам и какви са задълженията ми и какво е добро за клана ми. — Тя поклати глава. — Баба ясно изрази желанията си.
Той се усмихна:
— Да, знам. В такива случаи Ларкспър е деликатна колкото ранена сребриста мечка. Но аз искам да знам твоето мнение. Трябва да знам. Горчив храст, ако не ме искаш, кажи ми още сега.
— Независимо от това, което ще каже баба?
Той кимна и я хвана за ръце.
— Ларкспър не притежава нито теб, нито мен. Моля те, бъди откровена. Искаш ли ме за съпруг?
Тя затвори очи, почувствала топлината на ръцете му. Колко време бе изминало, откакто Топъл огън бе споделял топлината си с нея? Ако се отпуснеше, можеше да си представя, че това е той. Изпълни я копнеж. Преследваха я спомени за времето, когато се бяха смели заедно, за студени нощи, прекарани под топлите завивки. За това, как се любеха нежно рано сутрин.