Смъртта е занимание самотно
- Автор: Брэдбери Рэй Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жени Божилова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Смъртта е занимание самотно». Краткое содержание книги:
Сред всичките тези лица, вперили погледи в трептящото минало, дали и той беше там? Оплаквачът от трамвая, забързаният минувач по ръба на кея, изливачът на среднощен дъжд, той ли е оня там, или е другият, оттатък? Безцветни луни, потрепващи в мрака, една групичка на първия ред, друга по средата на салона, петдесет, шестдесет зрители, злокобни заподозрени лица в бъдещи излети сред мъглата, готови да се сблъскат с кошмара и да потънат беззвучно под съсъка на вълните, отстъпващи за нови подкрепления.
Сред всички тези нощни скитници кой ли ще е той, питах се объркан, и какво да изкрещя, за да го пропъдя от мястото му и да го догоня в луд бяг?
Гигантският череп се усмихна от екрана, влюбените побягнаха на покрива на операта, Фантомът ги последва, отметна червената си пелерина, подслуша боязливите им любовни излияния и се захили зловещо: органът виеше, салонът потъваше и се вдигаше от тежките води, предвкусващи морски погребения, ако подът се сцепи и ни изсипе долу.
Очите ми бягаха от едно полуосветено лице към друго, нагоре, нагоре, до прозорчето на прожекционната кабина, а там се очертаваше част от чело и едно лудо око, взряно в очарователната гибел, изобразена на екрана в гейзери от светлина и мрак.
Гарвановото око на По.
Или по-скоро — Шранк!
Гадател на карти таро, психолог, френолог, номеролог, и…
Филмов прожекционист.
Все някой трябваше да върти филма, докато Шейпшейд кълве по органа в изблици на възторг. През повечето вечери старикът притичваше от касата до прожекционната кабина, оттам до органа, с подскоци като палав момчурляк, преправил се на скитник.
Обаче сега?…
Но кой ще е по-алчен за нощно угощение от недъгави хора, живи скелети и космати лапи, отмъкващи лунни перли от шиите на заспали жени?
Кой, ако не Шранк?
Органът се извиси до крешендо. Фантомът изчезна. Нов откъс, от „Джекил и Хайд“, 1920, заподскача на екрана.
Скочих от сцената и хукнах през пътеката, между тия врагове и убийци.
Окото на По беше изчезнало от прозорчето на кабината.
Когато стигнах дотам, вътре нямаше никой. Филмът се развиваше сам в светулковата машина. Джекил, и мига на превращението си в Хайд, се спусна по светлинните лъчи да нанесе своя удар — кълбо от косми на екрана.
Музиката замлъкна.
Долу при изхода се сблъсках с един изтощен, ала щастлив Шейпшейд, седнал в касата да продава билети на мъглата.
Протегнах ръце да сграбча неговите и да ги стисна.
— За вас няма лош ориз, нали!
— Какво? — викна Шейпшейд, поласкан, но недоумяващ.
— Вие ще живеете вечно.
— Нима знаеш повече от дядо господ? — запита той. — Ела по-късно. В един след полунощ, Вейд в „Калигари“. В два — Чейни в „Смей се, палячо“. В три — „Горилата“. В четири — „Прилепът“. Кой може да иска повече?
— Не и аз, господин Шейпшейд.
Запътих се към мъглата.
— Не си потиснат, нали? — подвикна подире ми.
— Не, май че не.
— Ако се замислиш, ще видиш, че не си!
Навънка беше тъмно.
Забелязах, че ресторантчето на Модести е затворено, вече или завинаги — това не знаех, не можех да разпитам за Уилям Смит, за празничното подстригване и за вечерята.
Кеят беше тъмен. Светеше само прозорчето на А. Л. Шранк, гадателя на таро.
Примигнах.
Подплашен, проклетият светлик изгасна.
— Лош ориз ли? — викна Кръмли на телефона. Ала гласът му зазвуча ведро, като разбра, че съм аз. — Какви са тия приказки?
— Кръмли — казах, преглъщайки с мъка, — имам още едно име за допълнение към нашия списък.
— Какъв списък?
— Освен жената с канарчетата…
— Това не е наш списък, той си е само твой…
— Шранк — изрекох.
— Какво!
— А. Л. Шранк, психологът от венецианския кей…
— …гадател на карти таро, необикновен библиотекар, номеролог-аматьор, петият ездач от Апокалипсиса?
— Ти познаваш ли го?
— Момченце, познавам всеки един човек нагоре, надолу, над и под кея, всеки вдигач на тежести, дето изритва пясъка, всеки мъртъв нощен скитник по нощния плаж, възкръсващ от евтиното вино, щом пукне зората. А. Л. Шранк, това стиснато джудже? И дума да не става.
— Не ми затваряй! Изписано му е на лицето. Просто си го търси. Следващият ще е той. Миналата година отпечатах един разказ, в „Евтина детективка“, за два влака на една гара, които се движат в противоположни посоки, спрели успоредно за минута. Един човек поглежда в отсрещния вагон към някакъв друг. Разменят погледи и първият осъзнава, че не е бивало изобщо да поглежда нататък, защото човекът в другия влак е убиец. Убиецът отвръща на погледа му и се усмихва. Само това. Усмихва се. И моят герой разбира, че той самият е осъден. Отвръща очи, опитва се да се избави. Ала другият, убиецът, продължава да го фиксира. А когато героят ми пак поглежда нататък, прозорецът на отсрещното купе е празен. Той разбира, че убиецът е тръгнал да слиза от влака. Само след миг убиецът се появява във влака на моя герой, в неговия вагон, прекосява пътечката и сяда на мястото точно зад моя герой. Това се казва паника, нали? Паника.