Пророчеството на сестрите
- Автор: Зинк Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пророчеството на сестрите». Краткое содержание книги:
— Какво ще правим, Лия? — в гласа на Соня се прокрадва отчаяние. — Трябва да намерим ключовете, а не сме по-напреднали в разгадаването на текста от преди.
Докосвам ръцете им.
— Ще намеря начин отново да се срещнем. Междувременно не бива на никого да казваме за книгата, за пророчеството, за белега… за абсолютно нищо. Макар че не виждам ясна причина да го пазим в тайна, усещам, че не бива.
Луиса изсумтява:
— Всъщност, има причина! Всеки би ни помислил за луди, нали така?
Не мога да сдържа смеха си, придърпвам я към себе си и бързо я прегръщам, после правя същото и със Соня.
— Ох, пазете се! Иска ми се да не бях ви въвличала в тази ужасна история!
Соня се усмихва.
— Много отдавна сме въвлечени в пророчеството, Лия. И ние сме толкова отговорни, колкото и ти. Каквото и да ни очаква, ще го посрещнем заедно.
Когато свалям роклята си и обличам широката си мека нощница, чувствам се така, сякаш съм се отървала от старата си кожа, въздъхвам шумно, разпускам косата си и сядам до писалището. Започвам да чета пророчеството от самото начало, като се съсредоточавам върху частта, в която се говори за Бранителката и Портата.
Чета я отново и отново, но полза никаква. Колкото и да се мъча да открия смисъл в нея, не мога. Разхвърляла съм записките на Джеймс върху бюрото и непрекъснато се ровя в тях. Подреждам ги в права редица само за да върша нещо с ръцете си, после отпускам глава върху дланите си. Усещам странен порив, който ме кара да се втурна навън в полето и да крещя, да изпусна насъбралата се в мен безпомощност и гняв.
Хващам книгата, готова съм да я затворя и да си легна, да се отпусна в обятията на съня, независимо какви сънища ме очакват през нощта, когато усещам, че гладкият форзац се е подгънал и е започнал да се отлепя. Приглаждам го с пръсти, имам този навик от татко. Ще трябва да дам книгата за подлепване, за да не се повреди съвсем.
Но не мога да го пригладя. Колкото по-силно притискам форзаца, толкова повече той се отлепя, сякаш нещо отвътре го напъва и иска на всяка цена да излезе и да се покаже. Нещо не е наред.
Приглаждам с длан задната корица от вътрешната страна и разбирам, че вътре има нещо. Някакво чуждо тяло. Не му мисля много, въпреки че да отлепиш форзаца на толкова стара книга, си е истинско престъпление и татко тутакси би ме прокудил от библиотеката за вечни времена. Но аз продължавам съвсем леко да дърпам ъгълчето на подвързията и с почуда откривам колко лесно форзацът се отделя от задната корица. Но изненадата ми расте още повече, когато виждам какво има вътре — прилежно сгънато на четири тънко листче хартия.
Измъквам го от книгата и внимателно го разгъвам. Хартията не е обикновена. Не е от плътните луксозни канцеларски листове, върху които пишем претенциозни покани и предвзети писма. Тази хартия е тънка като лучена люспа, като страниците на Библията. Когато най-сетне разгъвам мъничкото квадратче, дъхът ми спира при вида на рисунките в него.
Първата картинка представлява змия, налапала собствената си опашка. Под нея е изписана думата „Йоргуманд“.
Зад нея има рисунка с надпис „Изгубените души“ — армия от демони, яхнали бели коне и размахали над главите си саби, от които капе кръв. Тя ме плаши, но не толкова, колкото следващата: извила се в кръг змия, налапала собствената си опашка, а в средата стои буквата „X“.
Бавно я измъквам от купчината рисунки и тя се разкрива сантиметър по сантиметър. Когато най-сетне се показва цялата, не мога да отлепя поглед от нея, а сърцето ми лудо бие в гърдите.
Не може и дума да става, че ще объркам изображението върху медальона. Познавам го толкова добре, колкото и белега на китката си. Златният диск виси в центъра, а панделката се вие около него. Като го виждам тъй жив пред себе си, изпълвам се не с очаквания ужас, а с някакъв копнеж, който ме ужасява още повече.
Ала щом прочитам думите под рисунката, косата ми настръхва.
„Медальон на Хаоса, знакът на единствената вярна Порта.“
Сама в пустата стая, поклащам глава, хвърлям поглед към китката си, после поглеждам медальона, който лежи до книгата. Същият е като белега на ръката ми.
Същият. Същият. Същият.
Медальонът на Хаоса, знакът на единствената вярна Порта.
12.
Не може да бъде. Съзнанието ми отказва да го приеме. Алис е Портата. Знам го. Със сигурност е тя.
Ала нещо изначално важно и дори желано вътре в мен ми казва, че не е така. Странният копнеж в душата ми отвръща на мълчаливия зов на медальона, на Душите, възседнали яките жребци. Той ме успокоява и едновременно с това ме хвърля в ужас.