Докато смъртта ни раздели
- Автор: Столесен Гуннар
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драшков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Докато смъртта ни раздели». Краткое содержание книги:
— За съжаление обаче тя не мълчи и все ме обвинява. Не желае да потърси и своите грешки. Но да оставим това. Да я оставим да се залъгва, ако така би й било по-добре. Но истината, истината е, че това не беше семеен живот и нямаше шанс да стане такъв. Ала ние сме все прекалено млади, за да го разберем, нали… е… е… Варг?
— Въпрос е дали някога въобще ще станем достатъчно стари.
— Не. Но още в началото ние бяхме съвсем различни. Не знам дали ти е разказвала за миналото си. Тя не е от Берген, въпреки че от диалекта й няма и помен. Родена е във вътрешността на Хардангер, в селце, притиснато като кръпка към планината, в селска къща, чиито стопани били дарени от съдбата с късче земя и две крави. Живяла в набожна и морално строга среда, но когато тръгнала на училище, заживяла у по-голямата си сестра в Йойстесе, където се чувствала по-добре. Приятни хора са и сестра й, и мъжът й. Но все пак детството е оказало силно влияние върху развитието й. Разпятие на стената и само една книга на етажерката… И годишен абонамент за списание „За бедни и богати“. Докато аз… Аз съм градско момче. За пръв път се напих още на четиринайсетгодишна възраст, а на петнайсет вече имах първото си преживяване с момиче… крадях коли и хойках с лифта до Фанафиел и Йелеста. Но ми провървя. Най-накрая. Започнах да следвам във висше търговско училище, където средата бе доста развращаваща. Заредиха се безкрайни пиячки с много бира, с дебели студентки от провинцията, които танцуваха полуголи по масите, щом се натряскаха. Започнах работа в рекламния бранш, динамична, разнообразна, с пътувания и приеми, с всякакви среди и хора… А тя предпочиташе да си седи у дома, сведена над ръкоделие, да чете или да слуша грамофонни плочи, да гледа телевизия. Обичаше да готви, да подрежда дрехи и съвсем не се интересуваше от живота извън стените на дома. Вкусваше алкохол само от учтивост. Научих я да пуши. А аз бях свикнал да излизам и да се черпя с приятели, да флиртувам, да се връщам късно вечер, и то с не съвсем сигурна походка. Но какво биха означавали подобни различия, ако между нас наистина имаше любов? — Той вдигна към мен тъжен поглед: — Да, може би наистина не сме били така силно влюбени… Или аз…
— Къде всъщност се срещнахте?
— Къде се срещат хората? Тя познаваше една, която познаваше друга, която… Старата позната история. Винаги се намира приятелка на приятелката, с която си делил таванската стая, нали? А една от тези приятелки, някоя от тях, сигурно е била от Хардангер, нали така?
— Да.
— Точно тъй. Срещнахме се у общи познати и тя… е, добре… тя постепенно започна да ме привлича. Беше много по-различна от другите, от всички тези други момичета. Сдържана, срамежлива, целомъдрена. Почти не говореше, а когато веднъж я попитах за нещо, наведе очи и сплете пръсти в скута си. Та така, привлече ме, запали ме… Исках да я имам, да я притежавам… И тя… — Той вдигна рамене и изпразни чашата до дъно. — … и тя ме хареса. Много скоро. — Поръча си още за пиене и продължи: — Започнах нов живот. След безкрайните флиртове и смяна на леглата в продължение на няколко години всичко стана мило, омайно и спокойно. Излети във Фльоен през меките като памук нощи, разходки около пустите кейове в неделните предобеди, ходене на кино, както по времето на първите юношески увлечения, притихване в салона, хванати за ръце в някой от най-тъмните му ъгли. Венке, Венке, Венке…
Той почти ме беше забравил, а след петата халба бира главата му се спусна още по-ниско към пъстрата покривка на масата.
Мъжът от съседното сепаре си бе отишъл, оставяйки на покривката след себе си едно мокро, кръгло петно. Влюбената двойка отсреща вече бе преминала към взаимно галене на лактите, но преди да се изядат лакомо един друг, трябваше да привършат с вкусната вечеря, сервирана пред тях.
Юнас Андресен каза:
— И така, тя стана моя. Нежна розова пъпка, пъстървичка, която, понесена от течението, се хваща на въдица… Забременя, оженихме се, появи се Роар, станахме трима. Квартирката ни на Нюгардсхьойде изведнъж отесня. Наехме друга. А аз вече от половин година бях отново влюбен и животът започна да показва истинската си страна. Искам да кажа, че самият факт, влюбването ми в друга само половин година след като бяхме сключили брак… потвърди… какво е действителното положение, къде се намира онази страна.
— Коя страна? — попитах с мътна глава след трите бири. Поръчах си още една, за да не пресъхна.
— Страната Никога вече. Аз бях Питър Пан и Венди11 принадлежеше на миналото. Тя остаря, Варг. Нямам предвид външността й, Венке и до днес прилича на почти шестнайсетгодишно момиче, във всеки случай поне така изглеждаше допреди няколко месеца. Но се оеснафи. Загуби интерес към всичко, освен към мен и детето. Пък и тези нейни безкрайни ръкоделия. Стените ни се покриха с бродерийки, възглавнички отрупаха диваните и креслата, а масите и шкафовете — очарователни покривчици. В тоалетната смени шнура на казанчето със саморъчно изплетен и… и…
11
Питър Пан, Венди и страната „Никога вече“ — персонажи и название от известна детска пиеса на английския писател Дж. Бари. — Б.р.