Докато смъртта ни раздели

Юнас Андресен поде отново:

— Разказах ли ти за мъжа й?

— Не си спомням. — Имах чувството, че е настъпил моментът, от който започвах да забравям.

— Райдар Мангер, но не е от Мангер, а от Южна Норвегия. Мисля, че е от Кристиансан. Университетски стипендиант, господи, какви думи създават, а, Варг! Специалист по американска литература. Един от онези бледи типове, които седят до среднощ и пишат докторски дисертации за Хемингуей, но почти припадат, щом видят жива пъстърва. Инак не е лош човек и винаги ми е харесвал, впрочем „винаги“ е силно казано, защото не го срещам често, а „харесвам“ е твърде сложна дума. Ако ти…

— Разбирам какво имаш предвид — казах аз.

— Именно. Точно това.

Сега говореше много по-бавно и главата му съвсем клюмаше, натежала. Но инак нямаше вид на пиян. Вече бях престанал да забелязвам другите посетители, сега бяхме само двамата. И една жена на име Сулвай.

— Мъжът й влязъл, каза ти.

— Да… да. Точно така. Приятен тип, този Райдар Мангер. Една вечер дълго седяхме и спорихме по романа „Фиеста“. Бях прочел само първата му част, а той го беше чел целия поне сто пъти, та спорът бе остър. Така и не стигнахме до единодушие.

— За какво?

— За втората част. Тази, която не бях чел.

— Разбирам какво имаш предвид. Аз съм я чел. Но когато той влезе?…

— Нищо не каза. Не направи нищо. Не съм сигурен дали въобще беше разбрал нещо от поведението ни. Ако искаше да бъде Хемингуей, можеше да се опита да ме изхвърли през прозореца, но смятам, че единственото нещо, което би постигнал, щеше да е разтрошаването на собствените си кости. Беше дошъл да я вземе от работа, на път към книгите си у дома, ние продължихме да седим и да бавим изпиването на кафето си. Дадохме и на него една чашка. Но беше трудно да поддържаме разговор. Не се осмелявах дори да я погледна, а ако погледнех него, сигурно щеше да си помисли, че се опитвам да го свалям. Ти знаеш, тези изследователи на американската литература виждат във всичко, което става около тях, замаскирана хомосексуалност. Чели са „Великият Гетсби“, знаеш, с всичките му тълкувания. Чели са и „Хък Фин“ и какво ли не още. Така че след известно време всеки си тръгна по пътя. Той и тя към Скютевик, а аз към извънградския район, към своето семейство. Когато се върнах вкъщи, веднага се проснах в леглото. Бях съвсем разнебитен, с разглобено тяло и треперещи крака. По-късно и Сулвай ми каза, че се е чувствала по подобен начин, че е трябвало да направи дълга разходка сама в планината, за да се съвземе. А на следващия ден, малко преди да си тръгнем след работа, тя ми донесе писмо в плик и излезе. Досега си спомням всичко, което пишеше в писмото, дума по дума: