Докато смъртта ни раздели
- Автор: Столесен Гуннар
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драшков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Докато смъртта ни раздели». Краткое содержание книги:
Опитах се да си припомня жилището на Венке Андресен. Казах:
— Май попрекаляваш, а?
— Е добре де, но имах тъкмо такова чувство, че ми предстои да затъна до гуша в тези саморъчно избродирани дреболии.
В заведението влезе жена и седна на свободната маса до нас. Тя бе към края на петдесетте, с леко изкривена глава. Набръчканата й уста се бе разтеглила в усмивка, подобна на тази на вълка, който причаквал Червената шапчица. Само че Червената шапчица отдавна беше станала член на „Женски фронт“ и участваше дейно в обществения живот, та дори да му беше попаднала в лапите, вълкът нямаше да спечели кой знае колко, защото тя бе изкарала курсове по джудо и знаеше как да се справя с мъжете, дето имат космати ръце и крака. И така, жената си поръча бира и сандвич — „принцеса“, като се зае да изяжда залък по залък собствената си непреодолима самота, докато от нея не остане и трошица.
Юнас Андресен продължи да говори, без да забелязва нищо наоколо, а пяната по брадата му вече бе изсъхнала:
— Първите ми мръсни изневери бяха всъщност дребни лъжи, като онези, които хората обикновено си шепнат зад гърба ти, само че в моя случай не бяха сплетни, а истина. Случайна колежка или сервитьорка по време на командировка в Осло, жената на някой приятел или току-що разведена актриса, общо взето, мимолетни приключения, много рядко продължаващи повече от една вечер. Два пъти се влюбвах на сериозно, но само в единия случай правих любов с нея. Ако това въобще означава нещо. Като че това, да спиш с някоя жена, отрича или потвърждава нещо друго, освен факта, че си удовлетворил своето самолюбие… Да, да, така…
Погледът му стана занесен и аз побързах да му поръчам нова халба експортно. Сервитьорът беше започнал да бърчи недоволно нос, но донесе поръчката. Попитах:
— Искаш ли да хапнеш нещо, Юнас?
— Да ям? — Той ме погледна, сякаш никога не бе чувал тази дума.
Опитах се да го върна обратно към темата на разговора:
— И така… ти казваш…
— Аха. Така… Така срещнах Сулвай.
Нова пауза. Чертите на лицето му омекнаха, погледът му стана топъл и забелязах, че прави опит да се изправи, което не бе леко след пет и половина халби бира.
— И реших въпроса. Всичко се ре… ши.
Не продумах. Знаех, че ще е необходимо време. Може би още пет-шест халби бира, докато стигнем до края на историята, но очите и лицето му говореха, че иска да ми разкаже всичко. Нямаше да ми се разминат всички детайли от „Балада за Юнас и Сулвай“ и ми бе нужно да се въоръжа с повече търпение.
— Сулвай — повтори той.
Сега видението на съскащата змия изчезна; сякаш слънце се бе издигнало над нас и лъчите му пробиха помръкналите стенописи, достигнаха до червено-кафявото сепаре, осветиха дупките по покривката и полупразните бирени чаши, все едно, че огряваха свежозелена морава нейде между морето и планината. Море като вълнисто огледало и планина като лазурносиня мечта за бъдещето. Слънцето, което огрява и бедни, и богати, служители в рекламни фирми и частни детективи, Юнас и Варг. То ни изпълни, погълна ни, после ни изплю като дрипи от пушек и пепел, изригнали от бушуващия у всички хора вулкан на живота — вулкана на любовта.
— Тя започна работа при нас преди три-четири години и в началото не й обръщах особено внимание. Дойде направо от училището за приложни изкуства и започна като хоноруван сътрудник — любезно, приятно момиче, около което ти е хубаво да бъдеш, да ти е колежка. Докато една сутрин внезапно се ощипваш над лакътя и откриваш, че си влюбен до уши в нея, а на следващия ден разбираш, че любовта ти те е обзела така, както никога досега. Но не се решаваш да й се обясниш, защото си женен. И тя е омъжена. Ти имаш едно, а тя две деца. Разбираш тогава, че много рано си се качил на влака и си слязъл на погрешна гара, а сега вече е много, много късно. Не е ли така?
Разбира се, че е така. И мен понякога са ме обземали подобни чувства. Само че моят влак отдавна беше заминал, а аз не бях слязъл на никаква гара. Просто бях изхвърлен на един завой — с главата напред.