Докато смъртта ни раздели

Не го разбирах съвсем. Но можех да напрегна фантазията си. Та нали я бях видял.

— Дълго страдах, обзет от тайна страст, от любов, която ме завладя всецяло, месеци наред, докато внезапно един ден… Седяхме и работехме, а преди това бях обядвал с един клиент, с когото си бяхме поделили бутилка вино, така че главата ми бе леко замаяна, все едно, че плувах във въздуха, случвало ти се е подобно нещо, нали?

— Естествено.

— Внезапно усетих, че сме съвсем близо един до друг, там, наведени над чертожната й дъска, и аз й казах съвсем предпазливо: „Знаеш ли, Сулвай, мисля, че съм влюбен в теб. Да, вярно, май съм влюбен.“ И тя ме погледна изпитателно, както някои жени гледат, когато искат да прочетат в лицето ти дали ги лъжеш, или им казваш истината. После рече: „Влюбен ли?“ А гласът й беше тъй мек, тъй мек, че после, когато трябваше да си тръгна, ми се прииска просто да я прегърна, тя не се възпротиви, аз долепих устни до шията й, поех дъха на косата й и за част от секундата устните ни се докоснаха, но тя не извърна към мен лицето си. Излязох полупиян от стаята, дори и вратата не затворих. — Той наклони глава и погледна с учудване празната бирена чаша. — И така… Измина почти година, без да се случи нищо повече. Вярвай ми, наистина, Варг. Опитах се да я забравя. Мислех си: ти си влюбен в нея, но тя не изпитва същото към теб. Защо да изпитва? Има щастлив брак и две деца, а и ти си женен. Аз не знаех въобще, че тя… не можех и в най-смелите си блянове да допусна, че една жена като С… Сулвай може да изпитва нещо към мен, но тъй е било. За мен започна да става все по-ясно, че не ще мога да се освободя от тази любов. Не виждах нищо друго, освен нея, нея и само нея. Започнах да си върша работата по-лошо, сам забелязах това. Бях по-малко съсредоточен, не ме спасяваше рутината. Започнах да допускам грешки и един ден насмалко щяхме да изгубим някакъв клиент. Ала това не ме смущаваше, щом тя беше там, заедно с мен. Щом работехме заедно и се срещахме всеки ден. През всички тези месеци ние нито веднъж не споменахме това, което се бе случило, нито това, което й бях казал тогава, а ставахме все по-добри и по-добри приятели. Направо мисля, че не съм имал досега по-близък приятел от нея, било то мъж или жена.

Налях му малко бира от моята чаша и той ме погледна с благодарност, но някак отдалеч, сякаш от другия бряг на Атлантика.

— Ала един ден…

— Да?

— Един ден. Беше късно, работехме извънредно по един проект, който непременно трябваше да завършим. Бяхме останали двамата. Съвсем сами в цялата кантора. След като завършихме работата, останахме да си поприказваме. Тя бе седнала, а аз стоях прав от другата страна на чертожната дъска. Имахме и по чашка топло кафе. Въобще не си спомням за какво говорехме, просто си бъбрехме. Помня обаче, че непрекъснато си повтарях: „Сега, Юнас, сега трябва да й го кажеш. Сега е моментът.“ Но не можех. Не можех да формулирам чувствата си, не можех да им дам име, те напираха и бушуваха в мен само докато… докато я гледах как седи там. И така… Тя си запали цигара… После каза: „Рядко пуша. Това ме прави лекомислена.“ А аз казах: „Лекомислена…“ Протегнах ръка и я погалих по бузата. Погледът й стана топъл и премрежен, тя също протегна ръка и бързо ме погали с опакото й по бузата. Сякаш всичко у мен се отприщи, Веум. Всичко се разтопи. Наведох се над чертожната дъска и обхванах с две ръце лицето й, главата й. Усетих в дланите си нежната й кожа, прилепих лице до нейното, до косата й, тази прекрасна и мека коса, докоснах с устни ухото й, бузата, ъгълчето на устата и усетих, че трепери. Задъхвах се, Веум, задъхвах се като стар човек, така ме разтърсваха чувствата. „Сулвай, Сулвай, ти си добро момиче, Сулвай“ — мълвях глупаво, а тя ме погледна с големите си ясни очи: „Мислиш ли, Юнас?“ — „Само ако знаеше, че от години не съм изпитвал такова чувство към никого, както сега към теб, Сулвай.“ Целувах я много пъти, по ухото, бузите, устата, а тя извръщаше лицето си. Казах: „И ти малко ме харесваш, нали?“ — „Страшно те харесвам, Юнас“ — каза тя. Продължих да я целувам. Тя каза: „Хубаво ми е тук с теб, Юнас, но недей да искаш повече.“ Галех я с едната си ръка, отмахвах косата й от челото, от очите й, говорех й, че това, което изпитвам към нея, не е сексуално, а романтично, дотолкова, че се чувствам съвсем млад, на шестнайсет или седемнайсет години. „Искам да бъда добър с теб. Да те целувам — по устата.“ И гледах тази нейна уста, красивите й устни, тесни, но полуотворени… разбираш ли ме…