Докато смъртта ни раздели
- Автор: Столесен Гуннар
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драшков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Докато смъртта ни раздели». Краткое содержание книги:
Наистина ли?
— Ще поговорим за това друг път.
На запалена свещ и чаша вино, скъпа, под светлината на стъкленопрозрачна месечина, под сребърния порой на звездите, в яхта на път за Китай… Да, друг път.
— Добре. Знаеш ли къде работи? Бях ли ти казала?
— В някаква рекламна фирма, нали?
— Да, „Палас“, намира се в Дреген, в същата сграда, където е големият магазин за спиртни напитки.
— Знам къде е. Там ме познават. На „ти“ съм с всички.
— Аз… — поде тя, като че искаше да каже още нещо.
Уплаших се да не размисли и веднага смених темата.
— Всичко е наред — казах. — Ще поговоря с него. Ще видим. Ще ти дам отчет. — На това се и надявах. — Може би да намина при теб довечера?
За момент се възцари тишина. После Венке отвърна:
— Не би ли могъл да позвъниш? Днес аз съм заета.
Заета? Луната потъмня, звездният порой секна, а яхтата за Китай потъна. Казах:
— Хубаво. Ще ти се обадя. Довиждане.
След като сложих слушалката, аз се сетих, че забравих да й кажа да предаде поздравите ми на Роар. Но не й позвъних. Щях да го имам предвид за следващия път.
Канцеларската бутилка продължаваше да се кипри на бюрото. Но сега не ме съблазняваше и фактически ми изглеждаше доста вулгарна с лъскавия си изподраскан етикет. Завъртях плътно капачката и тикнах бутилката обратно в чекмеджето.
Огледах се наоколо с неприятно присвиване под лъжичката.
— Майната му на всичко… — изрекох на глас достатъчно силно, за да се чуя.
После напуснах „локала“, без да изгася лампата. Може би така ще ми е по-приятно да се върна тук. Все едно, че някой ме очаква. Ако изобщо се върна, разбира се. Човек Никога не знае. Особено на пешеходната пътека. Там всеки е лесна жертва.
17
Поех нагоре през площада към Брюген. Рибният пазар още пустееше и живите риби плуваха необезпокоявани в големите кофи. Продавачите отърсваха снега с големи червени юмруци, а домакините обикаляха стоката им и я оглеждаха подозрително, сякаш се съмняваха, че рибите са истински.
Пред пивоварната един товарен автомобил глътна и последната палета с каси, които щеше да вкара през зелената врата на един от пристанищните складове.
На ъгъла се кандилкаше неизменният пияница, подпрял стената с гръб, от джоба му се подаваше почти празна бутилка. Той изпровождаше всеки минувач с тъжен поглед и беше неделима част от атмосферата на града, някаква туристическа атракция дори, представителна фигура на страната ни и на обществото. При това през всеки сезон.
Рекламната фирма „Палас“ се помещаваше в нова тухленочервена сграда срещу също тъй новия „музей“ на бита, където само на няколко квадратни метра е побрано всичко необходимо: супермаркет, пълен с много повече стоки от необходимото, магазин за напитки, музей за интелигентните, църква за вярващите, зъболекарски кабинет, парк с пейки и… рекламно бюро. Тук човек би могъл да изкара цял живот, без да ходи в другата част на града. На ъгъла имаше банка и хотел, поща, градинка и дори локал за бинго. Всички жизнени потребности бяха следователно задоволени. Всеки може да изпраща писмата си, да получава записи, да играе бинго. Дреген бе всъщност Берген в миниатюра, една джобна Норвегия за онези, които предпочитат удобствата пред живота.
Първото нещо, което бие на очи при влизане в рекламна фирма, е това, че там работят главно млади хора. Рядко ще се видят служители над четирийсетте — те вече са си изпели песента, нямат идеи или не са в състояние да издържат на темпото. Може би там все ще се намери някой посивял господин, но сигурно в един от най-закътаните кабинети, защото по някаква случайност притежава преобладаващата част от акциите на фирмата и никой не може да го помоли да си стои вкъщи, ала друга причина за присъствието му няма, пък и той надали е от голяма полза и за самия себе си.
На рецепцията или в приемната отпред (в зависимост от това колко модерна е фирмата) седи обикновено млада жена, непременно красива (защото, ако не е красива, трябва да е прекалено прилежна, за да седи там), и се усмихва. Тоест тя ти се усмихва, ако си под четирийсет години, ако си дошъл по работа, а не да крънкаш пари от някого. Ала усмивката рядко е топла. По-скоро е механична — красива може би, но механична. И не дълготрайна, угасва още преди да си й обърнал гръб.
Всички рекламни фирми се насилват да изглеждат „млади, динамични“ и там винаги се срещат хора с екстравагантна външност, които се стрелкат от един отдел в друг. Те носят модни очила и винаги по някой остроумен виц в едното крайче на устата, а в другото комплимент за момичетата, седнали с диктофони или пред електрически пишещи машини. Служещите там носят ярки ризи и широки вратовръзки на карета, а по художествената част — джинси, имат бради и дълги коси, които издават намерението им да направят бум в изкуството. Или ще го осъществят, или не. След като пет-шест години са рисували реклами и дипляни, те се обръсват, подстригват се и се изявяват по-успешно като купувачи на някой „автомобил на годината“ или типова къща в предградие.