Докато смъртта ни раздели
- Автор: Столесен Гуннар
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драшков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Докато смъртта ни раздели». Краткое содержание книги:
В рекламната фирма „Палас“ цареше младост и динамика в силни цветове: червено, зелено и кафяво. Подът беше зелен, стените червени, а таванът кафяв. Влизаше се в дълъг тесен коридор, изпълнен с дълги гъвкави хора, а по стените висяха стари рекламни плакати за бира още от времето, когато разлепването им беше разрешено.
Жената на рецепцията имаше черна, къдрава афрофризура, носеше туника в зелено и бяло и големи очила с жълти рамки и със сивкави стъкла. Зъбите й бяха ослепителни.
Представих се:
— Името ми е Веум. Бих желал да се срещна с Юнас Андресен. Той на работа ли е?
Тя погледна някакво светещо табло и кимна утвърдително:
— Имате ли предварителна уговорка?
Очите й бяха сини зад сивите стъкла, каквото е небето над сивите облаци.
— Това нужно ли е?
Усмивката позастина.
— Вие клиент ли сте?
— Не пряко.
Усмивката й съвсем изчезна и тя каза ледено:
— Ще проверя.
Набра номер на вътрешния телефон и почти зашепна в слушалката, за да не я чувам. Попита:
— Андресен иска да знае по какъв въпрос го търсите.
— Кажете му, че по личен и важен.
Тя каза това, поизчака няколко секунди и затвори:
— Сега ще дойде.
После забрави, че съществувам, и се зае с диктофона и пишещата си машина. На няколко пъти вдигаше слушалката и изчуруликваше нежно: „Палас“, моля.
Чаках. Не ме поканиха да седна и това ме зарадва. Столовете тук не вдъхваха доверие, че би могъл отново да се изправиш.
В дъното на коридора млад мъж в светлокафяви панталони и карирана риза изпращаше възрастен господин, облечен в костюм, шит по поръчка, и му говореше с явно уважение, тъй както се разговаря с важен клиент на рекламна фирма.
От една врата излезе млада жена с голяма зелена папка под мишница и тръгна право насреща ми: дребна, с малки гърди, но с широк ханш, с красиво лице, тъмноока, интересна. Но първото, което се хвърляше в очи у нея, беше косата й — сякаш светеше. Кестенява, пък със силен червеникав отблясък, но не в цвета, който се постига чрез шишенцата по двайсет крони, а цвят, идещ някак отвътре и същевременно ненатрапващ се. Не би могла да се нарече червенокоса, но отблясъкът на червеното беше нещо като душата за тялото, като флейтата за големия симфоничен оркестър.
Облеклото хармонираше с косата й. Тъмночервена блуза и пола от зелено кадифе. Когато мина покрай мен, тя ми се усмихна и по бръчките, които прорязаха лицето й, разбрах, че не е толкова млада, не под трийсетте. Но и усмивката й беше чудесна, красива и топла, сгряна отвътре, от там, откъдето засилваше и червеният блясък на косите й, от някакво уютно и добро ъгълче, където с удоволствие бих прекарал всичките свои отпуски, ако имах такива, а и остатъка от живота си.
Нищо повече. Усмивка на разминаване, но главата ми се замая, просто не знаех къде да гледам. Помислих си: „Отдавна не си бил истински влюбен, Варг, твърде отдавна.“ Замислих се за Венке Андресен, опитах се да си припомня гласа й. Ала по една или друга причина не ми се удаде да извикам пред очите си нито лицето й, нито гласа й.
Дребната жена остави голямата зелена папка някому в приемната и пое обратно по коридора. Сви към вратата, през която бе излязла, и хлътна в нея.
Ето тъй изникват разни хора в живота ти и пак тъй изчезват, за една или две минути.
Млад мъж излезе от друга врата и тръгна към мен с не съвсем динамични крачки. Сигурно защото работният ден бе напреднал или защото животът го бе уморил. Елегантен, в сиво-зелен костюм, леко втален и с широки панталони с маншети. Тъмнокос или по-точно тъмнорус, носеше други очила и си беше пуснал мустачки, но аз веднага го познах от снимките, видени в дома на бившата му жена. Това бе Юнас Андресен.
Или с други думи, той не ми каза нищо ново, като се представи:
— Аз съм Андресен. Вие ли сте искали да говорите с мен?
Поех протегнатата ми ръка и я стиснах.