Докато смъртта ни раздели
- Автор: Столесен Гуннар
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драшков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Докато смъртта ни раздели». Краткое содержание книги:
— Да, казвам се Веум — снижих глас. — Идвам по поръчка на жена ви, аз съм нещо като… юрист.
Той също снижи глас:
— Елате с мен.
Тръгна пред мен и аз го последвах по коридора към канцеларията му.
Това беше съвсем малка стая с изглед към камбанарията на църквата „Света Дева Мария“ и към Фльоен зад нея. Виждах дори покрива на къщата, в която живеех, и това ме развълнува.
Върху голямото черно бюро бяха подредени спретнато документи, списания и брошури, както и проекти за обяви. До купчинките им видях пластмасов череп, срязан приблизително на височината на челото, от който стърчаха химикалки и моливи в цветове, отговарящи на тези на фирмата; червено и зелено. В една пластмасова чаша се кипреше една-единствена черно-червена роза с позавехнали листа, а един зелен пепелник бе пълен с угарки, пепел и изгорени кибритени клечки. Ако всичко това е било изпушено от сутринта, Юнас трябваше да е пристрастен към този порок.
Той седна зад бюрото и ми посочи удобно кожено кресло срещу него. Извади от вътрешния си джоб пакет цигари и ми предложи, а като отказах, сам запали една — дълга, бяла цигара; когато я палеше, ръката му леко трепереше. На стената забелязах, наред с разни афиши, четири уголемени снимки на Роар.
Юнас закова върху мен питащ поглед:
— Е?
— Вашата жена… тя ме помоли… Става дума за някакви пари, които вие май сте й обещали, от една застраховка. Тя има проблеми. Финансови.
Той ме гледаше с ясни и сини очи зад безцветните стъкла на очилата си — големи, със светлокафяви рамки и леко закръглени в горната страна, а отдолу — правоъгълни, което им придаваше формата на нещо като звънец. Издуха цигарения дим през стиснатите си устни и каза:
— Нека първо изясним някои неща. Вие казахте, че сте нещо като юрист. Адвокат на жена ми ли сте, или не сте?
— Не съм.
Той се наведе напред:
— Да не би да сте й приятел?
— Мога да ви уверя, че не съм.
Юнас вдигна ръце и продължи с цигарата в единия ъгъл на устата:
— Моля ви, спокойно. Не виждам нищо лошо в това. Напротив: бих се радвал, дълбоко и искрено, ако Венке си е намерила… приятел. Нов.
— Добре, но това не съм аз. Поне не в този смисъл. Всъщност по професия съм частен детектив.
За миг лицето му изстина. Продължих:
— Вашият син се свърза с мен. За да намеря велосипеда му, който беше откраднат.
— Роар? Той… е наел частен детектив, за да намери откраднатия му велосипед? Ах, това хлапе! — Юнас облекчено се засмя.
— На следващия ден пък трябваше да намеря Роар.
Той пак ме погледна, но усмивката му се беше изпарила:
— Какво искате да кажете?
Разказах му накратко за Джокер и бандата му и за това как съм намерил отвлечения от тях Роар. Но не му споменах, че съм бил принуден да се бия, за да го измъкна от гората. Нито пък че съм целувал жена му, независимо че вече не му е такава.
Юнас ставаше все по-блед, а гласът му прозвуча особено смутено, когато най-накрая продума:
— Какъв ужас! Тези гадове! Аз ще ги…
Казах:
— Успокойте се. Вече го сторих. Но именно така се запознах с вашата жена. И тя ме ангажира фактически да разговарям сега с вас за тези пари. Не се чувстваше… способна… да направи това сама.
Юнас Андресен всмукна дълбоко от цигарата, за да изпълни дробовете си с дим; когато заговори, пушекът излизаше на пресекулки от устата му:
— Не… не ми се ще да говорим тук за тези неща. Не бихме ли могли да се срещнем някъде, да кажем, след половин час?
Погледнах часовника си, сякаш денят ми бе низ от ангажименти.
— Трудно ли ще ви бъде? — попита.
Проявих благородство.
— Е, ще се опитам. Къде?
— В механата на пивоварната?
— А, там е добре. Можем и да хапнем. Във всеки случай аз.
Той вдигна рамене.
— Значи след половин час?
Стана и ми даде да разбера, че през този половин час има и други неща за вършене, освен да свива рамене. Щеше да изпуши още най-малко три цигари и бавната смърт, която един прекрасен ден среща всички нас, преследвайки ни впрочем от деня на раждането ни, щеше да пропълзи до него с половин час по-рано.
Юнас ме изпрати до вратата и се сбогува. Жената с афрофризурата изпробва бегла усмивка, показвайки, че не е съвсем сигурна дали някой ден ще им стана клиент. Макар че все още не бях на четирийсет години, та заслужавах и нейната полуусмивка.
— Ще те чакам идния четвъртък зад библиотеката — намигнах й аз и напуснах заведението.