По-добре късно, отколкото никога
- Автор: Кей Мэрилин
- Серия: Дарба #2
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: София Русенова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «По-добре късно, отколкото никога». Краткое содержание книги:
— Майка ми можеше да си е у дома, когато той дойде в Бруксайд Тауърс — изтъкна Джена.
— Но я нямаше там — рече Трейси. — И може би той го е знаел.
— В това няма смисъл — възрази Джена. — Защо му е да лъже, че ми е баща? За да се среща с мен? Та той не е някакъв си психо!
— О, не, не исках да кажа това — припряно се оправда Трейси. — Казвам само, че не бива да прибързваш. Не си прави заключения.
Джена я изгледа ядно.
— Харесвам заключенията си.
Трейси остана мълчалива. После лекичко се усмихна на съученичката си.
— Съжалявам. Не бива да говоря така за него, и без това не е моя работа. Нека говорим за нещо друго.
— Добре. Ти какво прави днес?
— Упражнявах изчезването си.
— Така ли? И как е?
— Ставам все по-добра — похвали се Трейси. — За една цяла минута станах напълно невидима. Трудно е да кажа със сигурност обаче, защото се налага да се наблюдавам в огледалото. Може и да е имало някакво очертание от мен, което да не съм забелязала.
— Опитай сега и аз ще ти кажа дали си изцяло невидима — предложи приятелката й.
Трейси смръщи вежди и за миг се вторачи немигащо в Джена.
— Добре — рече накрая. Застана близо до съученичката си край вратата. — Ако изчезна, засечи времето, за да знам после за колко дълго мога да оставам в такова състояние.
Тя подаде мобилния си телефон на Джена и й показа как действа хронометърът. После отстъпи няколко крачки.
Джена наблюдаваше. Трейси стоеше напълно неподвижно със затворени очи. Дишаше равномерно и спокойно, заради което Джена стигна до заключението, че приятелката й се съсредоточава.
И ето че започна да избледнява. Първоначално бе на практика недоловимо. На Джена й хрумна, че собственото й въображение или желанието й момичето да сполучи го карат да изглежда не така плътно. Но скоро Джена започна да вижда през Трейси. Съученичката й стана полупрозрачна и след това изчезна напълно. Джена изобщо не я виждаше.
Задейства хронометъра. Все още бе малко ядосана на приятелката си за това, че не е въодушевена за Стюарт. Но Трейси бе водила нелек живот — всички я бяха пренебрегвали у дома, а в училище й се бяха подигравали, навярно това бе причината да й е трудно да приема хората и да им се доверява. Все някога Стюарт щеше да я очарова.
Колко й беше казала, че е останала невидима? Една минута? Вече превишаваше това време. Минута и деветнайсет секунди…
Някакви форми започнаха да се появяват и Джена спря хронометъра.
— Една минута и двайсет и две секунди — обяви тя, когато Трейси стана отново плътна. — Защо си така задъхана?
Момичето едва си поемаше въздух и стискаше юмруци.
— Нали не си мислиш, че изчезването не изисква никакви усилия?
— Не мислех, че е чак като да участваш в маратон — отвърна Джена. — Ей, умирам от глад. Майка ти дали е извадила от онези хрупкави неща, за да ги поднесе с коктейлите?
— Върви и виж. И аз скоро ще сляза.
Трейси все още бе леко задъхана и, преди да се извърне, Джена зърна някакво странно, нещастно изражение на лицето й.
Явно изчезването хабеше много повече енергия, отколкото четенето на мисли, помисли си, докато подтичваше към долния етаж. От друга страна, невидимостта можеше да се окаже голямо предимство в играта на покер…
13
— Няма ли да гледаш баскетболния мач с мен? — извика бащата на Кен към момчето, което смяташе за свой син.
Аманда спря на първото стъпало. Това създаваше трудности. Кен сериозно се интересуваше от спорт и навярно заедно с баща му гледаха всички мачове по телевизията. А тя предпочиташе да остане сама в стаята на момчето и да чака Рик да се свърже с нея.
Почти през целия ден си бяха „говорили“, или както и да се наричаше онова. Аманда не можа да си спомни някога да е прекарвала цяла неделя сама в спалнята си, без да прави абсолютно нищо, без дори да разлиства някой брой на списание „Тийн Вог“. Но беше направо невероятно, че има възможността да се съсредоточи изцяло върху общуването си с Рик, без нещо да я разсейва.
Ала ето че сега и майката на момчето я гледаше странно.
— Ти винаги гледаш с баща си баскетболния мач в неделя вечер — рече тя с разтревожен глас.
Явно пак щеше да започне да й говори, че ще я води на лекар.
— Разбира се, че ще гледам мача. Само че първо исках да отида до тоалетната.
— Защо се качваш горе? — попита баща му. — Отиди в онази в коридора.