По-добре късно, отколкото никога
- Автор: Кей Мэрилин
- Серия: Дарба #2
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: София Русенова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «По-добре късно, отколкото никога». Краткое содержание книги:
По-късно същата вечер, когато остана сама в стаята на Кен, отново и отново препрочита поемата. И с всяко следващо прочитане се трогваше все повече и повече. И се замечта, че един ден някое момче ще напише такава поема и за нея самата…
Но всъщност защо й бе да мечтае?
Включи компютъра на Кен и отвори текстообработващата програма. Сетне набра текста на стихотворението на Рик и промени една-единствена дума — заглавието. Отпечата го. След това внимателно сгъна листа, пъхна го в плик и върху него написа името, което вече стоеше като заглавие на произведението.
Аманда.
12
В неделя по обед Джена отиде да се види с баща си в истински ресторант — от онези с платнените салфетки.
— Как е пилето? — попита я Стюарт.
— Вкусно — отвърна тя.
И преди много пъти беше яла пилешко, това беше ясно, но никога като това — залято със сос и мънички гъбки.
Баща й си бе поръчал някакъв вид риба. В рибата имаше дребни костици, които той непрестанно трябваше да изважда, което можеше да побърка Джена, ако бе на негово място, но той явно нямаше нищо против. Мъж като Стюарт Кели, който веднъж бе живял на плажа цял месец и сам си бе ловил рибата, за да се храни, нямаше как да се притесни от някакви си костици. Животът му бе така поразителен!
— Наистина ли си работил на африканско сафари? — попита го тя.
— Едва за няколко седмици — отвърна той. — И го не на едно от онези големи ловни сафарита.
Ето това бе още нещо, което Джена харесваше у него — Стюарт не се хвалеше с нещата, които бе правил. Беше много умерен, когато разказваше за приключенията си.
— Добре — облекчено каза момичето. — Не одобрявам убиването на животни. — Погледна към чинията си. — Обаче ги ям. Това май ме превръща в лицемерка.
— И аз така се чувствам — призна й той и Джена отново усети онова топло чувство, което напоследък често я заливаше.
Имаха толкова много общи неща помежду си!
Ала въпреки това нещо я тревожеше. Как мъж, който бе живял такъв вълнуващ живот, щеше да пожелае да се премести тук и да се установи, да си намери работа и да има семейство? Тъкмо това бе мечтата на Джена сега, и колкото и упорито да опитваше да съживи обичайните си песимизъм и недоверие, тези фантазии продължаваха да се въртят в главата й. Къща е градина. Майка, баща, може би куче, навярно дори малко братче или сестриче…
— Стю? Стю Кели?
Червендалест мъж, облечен в риза с ярки хавайски мотиви, спря край масата им. Баща й се изправи.
— Арни! Радвам се да те видя! — Двамата мъже се здрависаха.
— Колко време мина, десет години? Или повече? — попита го непознатият. — Колко ще останеш в града?
— Не съм сигурен — отговори Стюарт. После се извърна и намигна на Джена. — Зависи от това как ще се развият нещата.
— Как я караш напоследък?
— Горе-долу. Нямам работа в момента. Парите обаче свършват, така че трябва да започна да се оглеждам.
Джена отново се възхити. Той нямаше много пари, но бе намерил достатъчно, че да заведе дъщеря си на обяд в ресторант, където не се налага човек да се реди на опашка пред касата. Напомни си да не си поръчва десерт.
Червендалестият мъж кимна към отсрещната страна на заведението.
— Е, ако все още имаш някоя и друга пара и се чувстваш късметлия, може би ще ти бъде интересно в задната стаичка.
— Задна стаичка ли?
— Всеки неделен следобед там се играе покер. Момчетата са добри и залозите не са високи. Аз сега натам съм тръгнал. Искаш ли да се присъединиш към нас?
— Не, благодаря — отвърна Стюарт. — Прекарвам деня с дъщеря си.
Той ги представи един на друг. После двамата мъже си обещаха да държат връзка и Арни се запъти към задната стаичка и към играта си.
— Покерът трудна игра ли е? — попита Джена.
— Не много. Трудно е да спечелиш обаче. Много зависи от картите, които ти се паднат, така че късметът е основен фактор. И четенето на мисли.
Очите на момичето се ококориха.
— Четенето на мисли?
Стюарт се разсмя.
— Не буквално, Джена. Някога чувала ли си израза покер физиономия?
— Не.
— Това е, когато изражението на другия човек не издава мислите му. Фразата се е появила, защото в покера на играчите често им се налага да блъфират и да се преструват, че картите им са по-добри, отколкото са в действителност, за да принудят по този начин останалите участници да залагат, да вдигат залога или да пасуват.