По-добре късно, отколкото никога
- Автор: Кей Мэрилин
- Серия: Дарба #2
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: София Русенова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «По-добре късно, отколкото никога». Краткое содержание книги:
Аманда дори не бе забелязала, че на първия етаж има още една тоалетна. Сериозно трябваше да се стегне, ако не искаше да поражда съмнения, особено щом желаеше да остане още малко в тялото на Кен. Не бързаше да се маха. Не и сега, когато в живота й се появи Рик. Беше влюбена в него.
Когато излезе от тоалетната, се върна в стаята и се метна в огромното меко и разтегателно кресло.
— Хей, Кен — вбесен викна баща му. — Откога седиш на моето място?
— Просто се шегувам — отвърна Аманда и се засмя.
— Какво става напоследък с теб, момче? — промърмори баща му.
Господин Престън взе дистанционното и включи телевизора. Аманда искрено се надяваше той да не е хората, които обичат да коментират играта. Надяваше се Рик да я потърси и тогава щеше да се наложи, да се преструва, че гледа предаването. Лесно бе да отгатне кой отбор харесват Кен и баща му и всъщност трябваше само да крещи, когато тимът отбелязваше точка, и да ръмжи, когато противниковият отбор вкарваше кош. Смяташе, че може да се справи с това и в същото време да говори с Рик.
Но той не й се обади. Тя опита да държи съзнанието си отворено, празно и готово, но така и не чу нищо. И започна да се тревожи. Дали Рик бе осъзнал, че тя не е Кен? Много старателно се беше опитвала да не звучи момичешки в разговорите, но бе възможно да е пропуснала нещо. Чувствата, които изпитваше, бяха така наситени, че можеше и да се е издала. Ами ако той никога не се върнеше?
Аманда чакаше ли чакаше и се мъчеше обзелото я отчаяние да не си проличи. Явно обаче не се справяше добре. Бащата на Кен продължаваше да я гледа разтревожено. В този момент майката на съученика й се появи с чиния курабийки с парченца шоколад.
— Любимите ти — обяви тя и остави чинията на масичката между креслото и дивана, на който седеше момичето. — Не давай на баща си, той е на диета.
Курабийките с шоколадови парченца бяха последното нещо на света, което я интересуваше сега. Беше толкова обезпокоена, че се опасяваше да не повърне, ако хапне дори една хапка. Затова и когато бащата на Кен протегна ръка към чинията, тя промърмори:
— Няма да те издам.
Така поне няколко курабийки щяха да липсват, когато госпожа Престън се върнеше.
Рик не се появи и когато мачът свърши Аманда вече агонизираше. Непрестанно си преповтаряше последния им разговор, състоял се същия следобед. Беше се разхождала в парка край кметството, там, където се бяха разхождали и Рик и Нанси, и Рик й бе рецитирал някои от своите стихотворения. Нима не бе показала достатъчно въодушевление? Беше харесала поезията и докато той рецитираше, тя си представяше себе си как… ами себе си как слуша чувствителната му душа да изразява любовта си към нея самата. Може би е трябвало по-пламенно да изрази възторга си, защото откакто бе станала Кен, това бе най-дългото прекъсване между разговорите им.
За нейно щастие техният отбор загуби и изглеждаше логично да е умърлушена.
— Не го приемай толкова навътре — успокои я бащата на Кен. — Коляното на Бейли ще оздравее до следващата седмица и тогава ще победят.
— Добре — отвърна Аманда, без да има и най-малка представа кой е Бейли. — Отивам да си лягам… Скапан съм.
Бащата на Кен за пореден път й хвърли разтревожен поглед. Беше едва десет часа и Аманда не вярваше, че съученикът й си ляга толкова рано. Но повече не можеше да издържа.
Беше взела решение да опита да повика Рик. Спомни си онзи път, когато Емили попита Кен дали може да се свърже с баща й. Не си спомняше обаче дали тогава той отговори, че не може или че не иска.
Прибра се в стаята на съученика си, загаси лампата и си легна. Затвори очи и си представи момчето от снимките, после изпразни съзнанието си от всичко друго.
„Рик. Там ли си? Чуваш ли ме? Отговори ми, Рик.“
Нищо не чу.
„Моля те, Рик. Трябва да говоря с теб. Трябва да ти кажа нещо. Важно е.“
И точно в този миг Аманда осъзна, че иска той да знае коя е в действителност. Поемаше голям риск. Той можеше да се ужаси, че е изливал сърцето си пред едно момиче. Но как иначе можеше да има истинска връзка с него, при положение че я мисли за момче?
„Как мога да имам истинска връзка с него, при положение, че е мъртъв?“ — запита се тя. Но не й се наложи да си отговаря на този въпрос, защото Рик ненадейно се появи в главата й.
„Здрасти, Кен.“
„Рик, здрасти! Толкова се радвам, че дойде!“
„Така ли? Ами, ето ме. Каза, че имаш да ми казваш нещо важно.“
Въобразяваше ли си, или помежду им се усещаше някаква дистанция? Прииска й се да се ритне. Разбира се, че имаше дистанция, та той беше два метра под земята, или в рая, или в какъвто и задгробен живот да съществуваше там някъде.