По-добре късно, отколкото никога

Той се усмихна.

— Може и да не си забелязала, но баща ти умее да бъде много чаровен. Поговорих си с една от сестрите и тя наруши правилата.

Джена се учуди. Мислеше си, че болниците са много стриктни по отношение на реда.

— Как е тя? Изненада ли се да те види?

— Много. Но съм щастлив да кажа, че се зарадва. Изглежда прекрасно. Лечението си казва думата.

— Това е чудесно. — Джена не знаеше какво ще последва, затова зачака мълчаливо.

— В събота я изписват — продължи баща й. — И не искам нито една от вас да остава да живее в онзи апартамент. Ще купя къща.

Тя примигна.

— Къща ли? За мен и мама?

— За нас тримата. За да живеем заедно като семейство.

Джена остана без думи. Буцата в гърлото й стана болезнена, но в същото време момичето никога преди не се бе чувствало толкова щастливо.

— Майка ти ще ми даде още един шанс — обясни й той. — Не го заслужавам, но нейното желание е такова. Надявам се, че и ти го искаш.

Джена беше убедена, че изражението на лицето й е достатъчно красноречиво. Но за всеки случай отвърна:

— О, искам го, искам го.

Той се усмихна.

— Добре. Сега трябва да бъдем практични. Не искам дори и една нощ да прекарваме в Бруксайд Тауърс. Сутринта отидох да огледам една къща, която искам да купя. — Баща й се наведе напред и посочи. — Какво ще кажеш за нея?

Беше като къщичката от мечтите й. Бяла, със сини первази. Сандъчетата на прозорците бяха обсипани с червено мушкато. Големи, висящи кошници с цветя се поклащаха от двете страни на входната врата. Моравата беше окосена. Не беше имение, нито беше голяма къща като тази на семейство Девън. Беше уютна и симпатична. Не беше просто къща, беше дом. Идеалният малък дом за тричленно семейство.

— Красива е — въздъхна тя.

— Исках да я видиш и отвътре, но собствениците отсъстват днес.

— Сигурен ли си, че се продава? — попита Джена. — Не виждам никаква табела.

— Те са добри хора — обясни й той. — Макар че не можах да им дам никакво капаро, махнаха табелата. До четвъртък трябва да им платя.

— Четвъртък — ахна момичето. — Този четвъртък ли? Не вдругиден, а на следващия ден?

— Да.

Джена се обърка.

— Но тя сигурно струва хиляди, хиляди долари. Откъде ще намериш толкова пари? Можеш ли да вземеш заем от банката?

Той се усмихна унило.

— Не и с моето кредитно досие. Не, захарче, ще платя в брой. И се надявам ти да ми помогнеш.

— Как?

— Днес ще взема малко пари — рече Стюарт. — Достатъчно ще са за самолетни билети и ще останат още мъничко. Утре двамата с теб можем да отлетим за Лас Вегас. Там казината работят по двайсет и четири часа. Мога да се включа в някоя игра на покер и, ако ти си до мен, до сутринта в четвъртък е възможно да спечеля нужната сума за купуването на къщата. Ще долетим обратно, ще дам парите на собствениците и в петък ще се нанесем. В събота ще вземем майка ти и ще я доведем в новия й дом. Тук.