По-добре късно, отколкото никога
- Автор: Кей Мэрилин
- Серия: Дарба #2
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: София Русенова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «По-добре късно, отколкото никога». Краткое содержание книги:
— Направо не е истина, нали? — попита ги тя. — Можете ли да повярвате, че някога съм искала да тръгна с него?
— Мислиш ли, че той преживява нещо, нещо… ами нервен срив или нещо такова? — зачуди се Бритни.
— Не знам и не ми пука — отвърна Другата-Аманда. — Косата ми настръхва. Толкова е, де да знам, прочувствено.
Каза го така, сякаш „прочувствено“ е нещо гнусно.
— Искам да се удавя в сълзите си — погрешно цитира тя с писукащо гласче. — Ужас, толкова е откачено! Кой да помисли, че някой с външността на Кен Престън ще се окаже такъв смотаняк?
Заболя я. Буквално я заболя да чуе тези думи, и то не защото бе Кен Престън. Мъчно й бе, защото знаеше, че тя самата щеше да каже нещо такова, ако някое момче й връчи любовно стихотворение. Или поне това щеше да каже, преди да срещне Рик.
Слава Богу, че той не можеше да види тази Друга-Аманда. Как бе възможно да е толкова повърхността и безчувствена?
Коя бе тя? Това ли бе истинската й същност, тази Друга-Аманда, която наблюдаваше в момента? Или тя бе момичето вътре в Кен, което се влюби в един поет?
Може би бяха едно и също. Може би Аманда, или Другата-Аманда, или която и да бе истинската личност, говореше така, единствено за да впечатли приятелките си. Защото те се държаха по този начин. Не, не беше редно да обвинява приятелките си. Това си беше нейният стил на поведение. Защото беше готина.
Поне Рик никога нямаше да познава това момиче. Той можеше да говори единствено чрез Кен. Ала тя трябваше рано или късно да се върне в себе си. Онова момиче ей там, онова момиче, което се подиграваше на момче, споделило чувствата си, онова момиче беше тя.
За пръв път в живота си Аманда не се хареса особено.
14
Джена я очакваше изненада, когато в понеделник свърши училище. Двете с Трейси излязоха от сградата и тя забеляза вече познатата жълта кола, паркирана край бордюра.
— Баща ми — викна радостно и изтича при колата.
Стюарт свали прозореца.
— Как е момичето ми?
— Фантастично!
Още докато изговаряше думата, Джена си даде сметка, че това навярно е първият път, когато отговаря по такъв начин на подобен въпрос. Но пък и кой ли някога я бе наричал „момичето ми“?
— Помислих си, че ще ти се понрави идеята за следобедна закуска — рече той.
— Разбира се! — Тя махна на Трейси. — Татко ще ни заведе да хапнем нещо.
Беше много доволна, защото това бе идеална възможност Трейси да опознае Стюарт и сама да се увери какъв прекрасен човек е той.
Обаче Трейси като че пристъпваше необичайно бавно и явно не се радваше на поканата.
— Джена — повика я баща й и й махна да се приближи към прозореца. Тя го послуша и той й заговори тихо: — Виж, предпочитам да сме само двамата, става ли? Искам да говоря с теб.
Беше необичайно сериозен и Джена се обърка. После й хрумна обезпокояваща мисъл и песимизмът, който бе изтласкала назад в главата си, сега се върна на преден план. Той искаше да говори с нея насаме. Защо? Защото беше размислил по отношение на оставането си в града. Защото напускаше и искаше да се сбогува.
Джена погледна към Трейси. Не беше възможно приятелката й да е чула думите му, но момичето въпреки това не се приближи.
— Благодаря, но имам тонове домашна работа — отвърна Трейси. — Трябва да се прибирам право у дома. Приятно изкарване.
Тя се извърна и се отправи в противоположна посока.
Джена се намръщи. Трейси можеше поне да поздрави Стюарт. Не беше обичайно за нея да се държи така невъзпитано. Джена се качи в колата при баща си и двамата потеглиха. Потисната, тя го наблюдаваше и чакаше да й съобщи лошата новина. Трябваше да приеме, че фантазиите й са само това — фантазии. Бившите съпрузи не се събираха след тринайсет години раздяла, не и след като през цялото това време не са общували. Нямаше да има никаква малка къщичка с градинка и заден двор. Всичките й глупави мечти щяха да си останат такива, просто мечти. Баща й щеше да си замине, а преди да го види отново, можеха да изминат още тринайсет години.
Джена стисна силно устни. Нямаше да се разплаче. Поне не пред него. Зачуди се защо след всичко, преживяно в живота й, така и не се научи, че накрая хората винаги я разочароват. Искаше да се ядоса, но чувстваше само и единствено неизмеримо разочарование.