Връхлита страховит легион

— Да, господарю — каза магьосникът. — Този свят е богат и много неща са ни познати. Тук има елени и мечки, лъвове и крилати змейове и ловът е изобилен. Царевицата е странно, но не неприятно сладка, а джуджетата, въпреки многото си недостатъци, продават ейл на всички. Хората и джуджетата притежават огромни стада крави и овце, моретата са пълни с риба. Тук има богатства, каквито не сме виждали от векове… — И внезапно замълча.

— Виждам, че имаш да кажеш още нещо — отсече лорд-регентът. — Говори!

— Милорд — продължи магьосникът, — ако ви обидя, нека ми отрежат главата, но тъй като се заклех да ви служа, трябва да говоря само истината: ако слуховете са верни, ако демоните ни последват тук, тогава ще ни останат само две възможности — да побегнем и да оставим на хората, джуджетата и нашите примитивни родственици да се сражават с Легиона и пак да търсим друг свят…

— Къде? — прекъсна го лорд-регентът. — Прочетох всички доклади. Няма друга възможност, само безжизнени пусти места, където оцеляването ще е на ръба… не, няма къде другаде да идем.

— … или да останем и да се бием.

— Магьоснико, когато баща ми е бил още момче — каза лорд-регентът. — Клановете на Седемте звезди са имали два милиона меча. — Извърна очи към прииждащите през портала фургони и воини. Тъкмо беше започнало прехвърлянето на стадата, охранявани от кучета пазачи, и едно особено едро куче дотича при лорд-регента, близна го по ръката и размаха опашка.

Лорд-регентът го потупа по главата, после клекна и му заговори:

— Саншем, приятелю мой. — Гледаше животното с нескрита обич: може би това бе единственото същество, към което изпитваше истинска привързаност. Вдигна глава към магьосника и продължи: — Когато баща ми седнал на трона, едва четиристотин хиляди меча можели да откликнат на зова на таределския боен рог. Когато аз свалих короната от главата на баща ми, след като демоните бяха изтръгнали сърцето от гърдите му — почти извика последните думи, — нямах и една трета от тази армия! — Изправи се и отново потупа кучето по главата. — След последната ни битка общият ни брой е по-малко от половината от това и повечето не са войници. Пращаме в бой младежи, почти деца, дори бебетата вече познават миризмата на кръв. — Лорд-регентът поклати глава. — Не зная какво да правя, магьоснико. Демонският легион изглежда безброен. Колкото и да убиваме, появяват се още и още. Ако ни последват тук, как можем да ги удържим в тази долина, зад дървени стени, измазани с кал, след като не можахме да ги спрем при каменните зидове на Звезден кладенец или при кулите покрай Обречената клисура? Скоро и Памаланският купол ще рухне и прилепите им ще се стоварят върху града като зла буря. Всички магии и заклинания, които сме познавали, се използват при защитата на Тарендамар, отбраната ни няма равна на себе си в цялата наша история и въпреки това демоните продължават да прииждат. Мислех, че ще се задържим само за известно време на този свят, докато потърсим друго, по-сигурно убежище, но после видях това. — Той вдигна ръка и посочи долината и дърветата. Птиците, които кръжаха в небето. Цареше почти пълна тишина, ако не се броеше трополенето на колелата на фургоните. Пое си дъх с пълни гърди. — Не, тук ще останем и ако ни последват, няма да имаме друг избор. Тук ще живеем и тук ще умрем, ако Богинята го е пожелала.