Връхлита страховит легион

— Как я караш, братко?

Ларомендис поклати глава, пъхна един малък кожен мях с вода през решетките и го предупреди:

— Пий бавно. По-добре от теб, както изглежда. Какво стана?

— Нашият господар, лорд-регентът, се ядоса, че сме изгубили граничния пост на Звезден кладенец, и стовари гнева си върху мен. Вече ме беше натикал в тъмницата и тъй като не можеше да ме убие, реши, че малко мъчения ще са от полза да покаже гнева си — обясни Гуламендис. Погледна към слънцето, което вече се снишаваше към стената на крепостта. — След час ще падне сянка и ще съм доста по-добре.

Ларомендис кимна към меха.

— Скрий го. Ще ти стигне за ден-два. — Хвърли поглед към отдалечилия се часовой. — Едва ли ще спрат да ти носят храна и вода. Предполагам, че искат само да те поизмъчат. Е, такова е времето.

— Да, няма много радост по света — съгласи се Укротителят на демони, повдигна сламеника и пъхна меха отдолу. — По-добре съм, отколкото изглеждам. Пращам нощем Чоял да ми донесе храна и вода. — Изкиска се, но гласът му бе унил. — Тези джуджета са толкова тъпи… Първия път ми донесе деликатеси от вечерята на самия лорд-регент, следващата — гнили зеленчуци.

— Ще направя всичко, което ми е по силите, за да те измъкна. — Ларомендис се наведе и погледна брат си право в очите. — Намерих Родината. Дома.

Лицето на брат му застина. Приликата между двамата бе изумителна, само дето Гуламендис бе малко по-нисък, по слаб и косата му бе по-светла, почти оранжева.

— Защо ме гледаш така? — попита Ларомендис.

— Ако си открил Родния свят, каква полза ще има от нас лорд-регентът?

— Става късно — рече Ларомендис и се надигна. — Не бива да съм тук, ако случайно се появи истински офицер. А на лорд-регента ще съм му нужен още известно време и заради това ти ще си в безопасност, макар и не с всички удобства. Освен това имам план.

Брат му се засмя.

— Ти винаги имаш планове.

— Трябва да те прехвърлим на Родния свят, защото там не само ще си в безопасност, но и Народът ще се нуждае от познанията ти.

— Демони?

— Може би. Но няма да кажа нищо повече. Ако те разпитват, по-добре да не знаеш много по въпроса.

Обърна се и се отдалечи забързано от клетката, като кимна на войника, който пазеше Гуламендис. Отиде в покоите си. Макар и неохотно, лорд-регентът бе признал, че магьосникът му е необходим, и му бе предоставил две стаи: едната за спане, втората за проучванията му.

Ларомендис не държеше тук нищо ценно, освен тетрадка с бележки, които бе подготвил, преди да се отправи на последното си пътуване, отвело го на Родния свят. Седна на леглото и я отвори. Когато стигна последната страница, посегна към малката масичка, където очакваше да намери мастилница и перо. Бяха преместени. Някой бе идвал и бе чел написаното.

Очакваше нещо подобно от лорд-регента. Премисли отново това, което бе чул от своите далечни родственици на Мидкемия за промените, преживени от неговия народ. Имаше много неща, които будеха възхищението му към таределите, но и много, което бяха изгубили по пътя си.