Връхлита страховит легион

Таределските Тъкачи на заклинания вероятно можеха да се сравняват с всички, освен с най-добрите човешки и елфски магьосници на Мидкемия, но мнозина от тях бяха заплатили с кръвта си оцеляването на Народа. Те бяха почитани и припомняни в хрониките, но всяка подобна загуба отслабваше невъзвратимо силите на Народа.

Нови ученици биваха пращани всяка година да се сражават с Демонския легион, ала всеки следващ клас бе по-слабо подготвен и обучен и по-неспособен да издържа на демонските магии. Ако имаше друг начин да се открие Родният свят, тоест без да се прибягва до помощта на „прекрачилите закона“ магьосници Ларомендис и Гуламендис, лорд-регентът отдавна щеше да ги е осъдил на смърт.

Връзките между магьосниците в Звездната гилдия, тоест на Тъкачите на заклинания, избягали от Родния свят, и тези извън организацията открай време бяха обтегнати в най-добрия случай и открито враждебни в най-лошия. Подивяла магия, повредена магия, всякакви подобни термини се използваха, за да се опишат тези, които придобиваха подобни знания и умения, без да са преминали обучение в Звездната гилдия.

От много поколения Звездната гилдия се грижеше за Седемте звезди и се опитваше да постави под свой контрол дивата магия на Андкардия и да спаси от изтребление Народа. Усилия, които им бяха спечелили място сред онези, които решават съдбините, а най-даровитият сред тях — Главният магистър на Гилдията — бе втори след лорд-регента по престиж и власт.

В предишни времена такива като Ларомендис и брат му бяха преследвани и избивани, или залавяни и изправяни пред гилдията с обвиненията, че са „омърсени магьосници“ или подобни изпълнени с отвращение определения. Но сега „мръсните магьосници“ като Ларомендис или „почитателите на демоните“, имаше се предвид брат му, се смятаха за твърде ценни, за да стават жертва на фанатични изисквания. Настоящият лорд-регент бе много по-снизходителен към отклоненията от догмата от предшествениците си и по-прагматичен по отношение на използването на магичните дарби, независимо от произхода им.

Ларомендис остави дневника. Беше сигурен, че ще бъде прочетен веднага щом той напусне града. Беше се постарал нищо от това, което записва вътре, да не влиза в противоречие с докладите, представяни на лорд-регента.

Стана и погледна през прозореца. Оттук не виждаше двора, където държаха брат му, но бе сигурен, че сенките вече са легнали върху клетката. „Още малко, братко. Регентът ще прочете дневника ми час след като замина и каквото и да си мисли за нашето изкуство и за нас самите, ще знае, че има нужда от нас. Скоро ще си свободен“.

Той побутна дневника, мастилницата и перото към средата на масичката и се излегна на леглото. Би трябвало да опита да си почине, но мислите му се гонеха възбудено.

Имаше толкова много неща, които не бе споделил с лорд-регента, толкова много, което искаше да обсъди с Гуламендис и с още неколцина други — защото онзи свят наистина беше тяхната Родина. Нещо повече, всяка фибра на тялото му усещаше, че някъде на север от онази долина лежат всички отговори, които Народът бе търсил, и че някои от тях може да се окажат жизненоважни за оцеляването им.