Владетелят на кулата

Стояха в двора на къщата ѝ, където тази сутрин се бяха появили конче и каруца. Хорвек ѝ беше показал тайния панел над оста, където бяха скрити оръжия и отрови от различно естество. Жената огледа внимателно камите, късите мечове и шишенцата, преди да кимне доволно.

— Може да мине година, преди да си дойда отново — каза тя на куритая, докато се качваше на каруцата. — Гледай да се грижат добре за генерала.

— Непременно, господарке.

— Е, да потегляме, безполезни мой съпруже — каза тя на Френтис и се засмя. — Не е изключено тази роля да ми хареса.

Френтис хвана юздите и поведе кончето през двора. На площада група слуги чистеше усърдно статуята на конника. Погледът на жената се задържа върху големия бронзов паметник, докато каручката не свърна зад първия ъгъл на път към южната порта.

— Любопитен си, нали? — подвикна тя на Френтис, който теглеше кончето през навалицата. — За конника.

Той я стрелна с поглед през рамо, но не каза нищо. Жената притежаваше противоестествена способност да отгатва настроенията му въпреки неговите усилия да крие всичко дълбоко в себе си.

— Спокойно — продължи тя. — Историята е дълга, но нямам нищо против да ти я разкажа. Не сега обаче. Нека първо излезем на пътя.

Трудно стигнаха до портата, дълго си пробиваха път през множеството, налазило улиците на Миртеск, роби и свободни граждани, всеки отправил се целеустремено нанякъде и решен да стигне там, без да се съобразява с околните.

— Разкарай ми се от пътя, просяк такъв! — викна на Френтис някакъв дебелак в сиво и посегна да перне кончето по носа. Френтис усети оковите да се разхлабват, заби коляно в слабините на дебелака и го остави да се гърчи на калдъръма.

— Не мога да понасям невъзпитани хора, честно — измърмори жената зад гърба му.

Няколко улици по-нататък странна сцена прикова вниманието му. Мъж с робски дрипи стоеше пред хубава къща. Четиридесетинагодишен, с наведена глава и табелка, провесена на врата, с една-единствена дума на нея. Зад дрипавия мъж роби изнасяха мебели и вещи от къщата под зоркото око на надзирател, а жена и две деца седяха в малкия двор и гледаха. Френтис остана поразен от дълбоката омраза, с която жената поглеждаше към мъжа с табелката, същата омраза се четеше и в очите на по-голямото дете, момче на петнайсетина години. Преди да отминат, Френтис видя как надзирателят връчва на жената свитък, докато един от робите заключваше вратата на къщата с дебела верига и здрав катинар. Думите на надзирателя потънаха в гълчавата, но Френтис различи думата „анулиране“, после навалицата скри сцената от погледа му.

— Мъж, който не може да плати дълговете си — каза жената в каруцата зад него, — не заслужава нито семейство, нито дом, нито свобода.