Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
Тя стоеше на прага на спалнята му, стиснала в ръка свитък със счупен печат. Алпиранският император бе проявил учтивостта да изложи посланието си на езика на Кралството. Старецът премести очи от лицето ѝ към свитъка и изкъшка с нетърпелив жест лекарите, наобиколили леглото му. Дрезгав лай излезе от гърлото му, неочаквано силен за толкова болен човек, и лекарите побързаха да излязат.
Старецът ѝ махна с костеливата си ръка, тя се приближи и коленичи до леглото. Гласът му беше слаб и гъгнив, но думите се чуха ясно.
— Пристигна, значи?
Лирна сложи свитъка на леглото.
— Искаш ли да ти го прочета?
— Ба! — изръмжа той, пръстите му трепнаха спазматично. — Знам какво пише. Няма смисъл да четеш. Искат момчето. Искат Убиеца на Надеждата.
Тя сведе очи към свитъка, към ясния, прецизен, калиграфски текст.
— Да, в замяна ще върнат Малциус. Той е жив, татко.
— Естествено, че е жив. Проклятията не умират.
Лирна затвори очи.
— Татко, моля те…
— И само това? Само момчето?
— Да, няма да търсят отговорност от хората му. Не искат репарации, нито кръвнина. Само него.
Настана пълна тишина, ако не се броеше трудното дишане на стареца, звук като от сухо въже, стържещо по сух камък. Лирна вдигна очи и срещна погледа му. Поглед гневен и интелигентен, знак, че баща ѝ още е с ума си и крои интриги в затвора на старото си болно тяло.
— Не — каза той.
— Татко, умолявам те…
— Не! — извика той и започна да кашля, пристъпът го сви на две. Беше толкова слаб и излинял, че беше чудо как още не се е счупил като суха съчка.
— Татко… — Опита се да му помогне, да положи главата му на възглавницата, но той я бутна гневно.
— Кажи им, че няма да стане, дъще! — Прикова я с яростен поглед, дишаше с мъка, по устните и брадичката му имаше кръв. — Не направих всичко това само за да… за да се откажа сега. Ще отпратиш алпиранския вестоносец… нека отнесе нашия отказ и писмо, в което заявяваме справедливите си претенции към пристанищата… После ще изпратиш останалата флота… в Линеш със заповеди Ал Сорна и войската му да се качат на борда… и да се върнат по най-бързия начин в Кралството… Когато аз умра, което ще е скоро… ти ще се омъжиш за него, ще го вземеш за свой консорт и ще се възкачиш на трона…
— Брат ми…
— Брат ти не става за нищо, той е срам за кръвта ми! — Посегна да я сграбчи, но не успя. — Да не мислиш, че съм работил… толкова години, за да завещая сега Кралството… на глупак, който ще го съсипе за едно десетилетие!? — Нов пристъп на кашлица разтърси крехкото му тяло, кръв опръска завивките. Лирна понечи да извика лекарите, но костеливата му ръка стисна китката ѝ като в клещи. Макар и престарял и умиращ, кралят все още имаше хватката на воин. — Войната, Лирна… — каза той с омекнал, търсещ поглед. — Кралската гвардия е разбита, съкровищницата е празна… На теб се пада да оправиш нещата, да пресъградиш, да спасиш Кралството. На теб и само на теб…
И тогава изведнъж я изпълни отвращение, погнуса, кожата ѝ настръхна и тя издърпа ръката си от хватката му, а той продължаваше да я моли, думи и кръв се лееха от устата му.
— Моля те, Лирна… на теб се пада, на теб…
Тя се надигна мълчаливо, гледаше го как се мята и гърчи в леглото, гледаше как кръвта му петни чаршафи и завивки — и така докато силите не го напуснаха окончателно, омразните слова не секнаха и той не се отпусна с последен тремор. Лирна преглътна, изчака очите му да се затворят, дишането му да стане недоловимо.
— Господа! — извика тогава, като се постара писъкът ѝ да е подобаващо уплашен и пронизителен. — Господа, кралят!
Лекарите нахлуха на бегом с развети роби, струпаха се около леглото като врани около умрял кон.
— Направете всичко по силите си, господа! — проплака Лирна.
След половинчасова суетня един от лекарите пристъпи напред и се поклони.
— Сър? — подкани го тя през сълзи.
— Ваше височество, кралят е потънал в последния си сън. Боя се, че преди слънцето да изгрее, вече ще е сред Покойните. — Смъкна се на едно коляно пред нея, останалите последваха примера му.