Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
Силуетът на Снори бе прекалено тъмен, за да видя лицето му, но го усетих как се мръщи. Той се поколеба, после сви рамене.
— Добре. Не виждам наоколо никакви плевни за изгаряне и жени за гонене. Би трябвало да е достатъчно безопасно. Отваряй си очите за вълци. Особено за мъртви вълци.
— Мъртвия крал иска теб, не мен. — Надигнах се на лакът и ги загледах как поемат нагоре по склона към скалистите възвишения. Земята тук се издигаше бързо към предпланините на Беерентопен. — Иска онова, което носиш. Трябваше да го хвърлиш в океана. Аз ще съм в безопасност. — Никой от двамата не се обърна, дори не поспря. — Аз ще съм в безопасност! — извиках към гърбовете им. — Във всеки случай в по-голяма безопасност от вас двамата — промърморих на „Морският трол“.
За градски човек като мен има нещо дълбоко обезпокоително в това да се намира насред нищото. Ако изключим Скилфар, съмнявах се, че има друга жива душа на петдесет мили от самотното ми заливче. Никакви пътища, никакви пътечки, никаква следа от човешка дейност. Нямаше даже белези, оставени от Строителите някога в мъгливото минало. От едната страна се издигаше грамадата на планините, почти непроходими, освен за най-решителния и добре екипиран пътник, а от другата бе безбрежният океан, простиращ се на невъобразими разстояния и дълбини. Викингите твърдяха, че морето имало собствен бог, Егир, който не се интересувал от хората и приемал кръстосването им по повърхността като наглост. Сега, докато се взирах в неприветливия хоризонт, бях склонен да повярвам на това.
Заваля лек дъждец, който падаше върху пясъка под остър ъгъл, шибан от вятъра откъм морето.
— Да му се не види. — Прислоних се зад лодката.
Седях, опрял гръб в корпуса, с влажен пясък под задника, изпружил крака, така че петите на ботушите ми изравяха малки траншеи. Бих могъл да вляза в лодката и да се сгуша на носа, но се бях преситил на лодки за цял живот.
Потънах отново в мечтите си за Вермилиън. Очите ми бяха вперени в черния пясък, но виждах напечените от слънцето керемидени покриви на западния град, прорязани от тесни улички и разделени от широки булеварди. Можех да помириша подправките и дима, да видя хубавите момичета и благородните дами да се разхождат между търговците, предлагащи своите стоки върху килими и сергии. Трубадури изпълваха вечерта със серенади и стари песни, които всички знаят. Липсваха ми тълпите, отпуснати и щастливи, и топлината. Бих платил златна крона само за един час в някой летен ден на Червения предел. А също и храната. Искаше ми се да хапна нещо, което не е било мариновано, осолено или овъглено на открит огън. По Страда Хонорус или на Адамовия площад уличните търговци обикаляха с подноси със сладки или захарни дървета, отрупани с висящи деликатеси… стомахът ми изкъркори толкова силно, че илюзията се разсея.
Отекваха крясъци на чайки, скръбни сред пустотата на този бряг. Разтреперан, аз се сгуших още по-дълбоко в плаща си. Снори и Тутугу отдавна бяха изчезнали зад първия хребет. Зачудих се дали на Тутугу вече му се иска да беше останал тук. Във Вермилиън щях да прекарам деня си в лов със соколи с Барас Джон или на хиподрума с братята Грейджар. Вечерта щяхме да се съберем в „Кралската стомна“ или в „Бирените градини“ долу край реката, подготвяйки се за нощ на женкарстване, или пък, ако Омар се присъедини към нас, зарове и карти в „Щастливата седмица“. Боже, как ми липсваха тези дни… Макар че, ако се появях сега в „Щастливата седмица“, колко ли време щеше да мине, преди Мейрес Алус да чуе, че съм под покрива на едно от заведенията му, и да ме покани да си побъбрим насаме? Усмивка изви устните ми, като си спомних как Снори отсече ръката на Джон Резача, мъчителя на Мейрес. И все пак Вермилиън нямаше да е здравословно място за мен, докато тази неприятност не бъде уредена.
Крясъците на чайките, по-рано толкова остри на фона на пустия пейзаж, бяха станали дрезгави и се бяха разраснали до какофония.
— Проклети птици. — Огледах се за някой камък, но нямаше нито един подръка.
Да хвърлиш първия камък… простичко удоволствие. Някога животът ми беше поредица от простички удоволствия. Зачудих се какво ли ще си помислят Барас и момчетата за мен, като се върна в езическите си дрипи, отслабнал, с нащърбен меч и белези за показване. Ще е минала по-малко от година, но дали нещата още ще са си същите? Биха ли могли да са? Дали онези стари развлечения още ще ме задоволяват? Когато най-сетне вляза през Червената порта, наистина ли ще се върна… или пък моментът някак си ще е отминал, за да не го уловя никога повече? Бях видял прекалено много по време на своето пътешествие. Бях научил прекалено много. Исках си невежеството обратно. И блаженството.