Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
— Снори! — Валкирият стоеше пред нас, стъпил върху вълните, и се взираше надолу от височина малко по-малка от мачтата на „Морският трол“. Дочух гласа му с лек ужас. Дали Снори можеше да види Аслауг и да чуе всичко, което ѝ казвах? Това би било неловко, а копелето не беше обелило и дума по въпроса…
— Трябва да намеря Скилфар. — Снори седна и стисна борда на лодката. Нямаше много време, Баракел щеше да изчезне, щом слънцето се отдели от планината. — Къде е пещерата ѝ?
— Планината е място и на мрак, и на светлина. — Баракел посочи назад към Беерентопен с меча си. Слънцето пламтеше по ярката стомана. — Подобаващо е, че ти и… — Баракел погледна към мен и аз скрих глава — той… отивате там заедно. Не му вярвай обаче на този принц. Сега тъмната курва шепне в ухото му отровни слова. Не след дълго той ще се опита да ти отнеме ключа. Трябва да го унищожиш, и то бързо. Не му давай време или възможност да осъществи волята ѝ. Скилфар може да…
— Ключът е мой и ще го използвам.
— Ще ти го откраднат, Снори, и то най-лошите възможни ръце. С тази лудост служиш единствено на делото на Мъртвия крал. Дори да се изплъзнеш на слугите му и да намериш вратата… нищо хубаво не може да излезе през нея. Мъртвия крал — същият, който ти причини тези злини — иска вратата към смъртта да бъде отворена. Това негово желание е единствената причина да умре народът ти, жена ти, децата ти. А сега ти се опитваш да свършиш работата вместо него. Кой знае колко неродени са се събрали от другата страна и чакат да минат в момента, щом ключът се превърти в ключалката?
Снори поклати глава.
— Аз ще ги върна. Колкото и да ми повтаряш, това няма да промени нищо, Баракел.
— Разпукването на деня променя всичко, Снори. Нищо не може да издържи на отброяването на слънцето. Струпай достатъчно утрини над нещо и то неизбежно ще се промени. Дори самите скали не ще надживеят утрото.
Слънцето вече стоеше на рамото на Беерентопен. След мигове щеше да се отдели.
— Къде да намеря Скилфар?
— Пещерата ѝ гледа на север, от средата на планинския склон. — И Баракел се разпиля на златни късчета, които заблещукаха и угаснаха върху вълните, докато накрая не остана нищо освен танцуващата по водата утринна светлина.
Вдигнах глава да се уверя, че ангелът наистина си е отишъл.
— Прав е за ключа — казах.
Тутугу ми хвърли озадачен поглед.
Снори изпръхтя, поклати глава и се зае да обръща платното. Взе руля от Тутугу и насочи „Морският трол“ към подножието на планината. Не след дълго чайките забелязаха лодката и закръжиха високо над нея, а крясъците им се сляха със свистенето на вятъра и плискането на вълните. Снори си пое дълбоко дъх и се усмихна. Под бледорозовото небе, с яркото утро около него, изглеждаше, че дори най-натежалият от скърби човек може да намери миг покой.
Когато по-късно през деня пристанахме, се наложи Снори и Тутугу да ме извлекат от лодката като чувал с провизии. Дните на повръщане ме бяха оставили обезводнен и слаб като новородено. Свих се върху плаща си на няколко стъпки над линията на прибоя, решен никога да не помръдна отново. Черен пясък, нашарен с болнаво жълто, се простираше надолу към вълните. Порових вяло из него. Беше груб и примесен с късчета черна скала, направена трошлива от безбройните шупли в камъка.
— Вулканична е. — Снори остави чувала, който бе свалил от лодката, загреба шепа пясък и го остави да се изсипе през пръстите му.
— Аз ще пазя брега. — Потупах по пясъка.
— Ставай, разходката ще ти се отрази добре. — Снори посегна към мен.
Отпуснах се назад с жално блеене и положих глава на пясъка. Искаше ми се да съм пак във Вермилиън, далеч от морето и на място поне малко по-топло от затънтения бряг, който бе избрал Снори.
— Да скрием ли лодката? — Тутугу, който пристягаше последния ремък на раницата си, вдигна глава.
— Къде? — Огледах гладкия черен пясък, простиращ се чак до купчината скали, които слагаха край на заливчето.
— Ами… — Тутугу изду бузи, както правеше винаги, когато е озадачен.
— Не се притеснявай, аз ще я държа под око. — Посегнах и го потупах по пищяла. — Предай поздравите ми на Скилфар. Тя ще ти хареса. Чудесна жена.
— Идваш с нас. — Снори се надвеси над мен, затулвайки бледото сутрешно слънце.
— Ама не, наистина. Вие вървете да драпате по вашата планина от лед и огън да си търсите вещицата. Аз ще си почина малко. Като се върнете, ще ми кажете какво е казала.