Светлината, която не виждаме
- Автор: Доер Антъни
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542816522
- Переводчик: Пламен Кирилов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Светлината, която не виждаме». Краткое содержание книги:
Вернер Пфениг отраства в бедно миньорско градче в Германия със сестра си Юта. Един ден двамата откриват старо радио. Седмица по-късно Вернер вече може да го сглобява и разглобява със затворени очи. За него радиото се превръща в страст, но и в надежда за избавление от предопределената участ да работи в мините. Талантът му осигурява място в академия на Хитлерюгенд, но реалността се оказва брутална – насилието и агресията са част от обучението. Скоро попада и в месомелачката на войната – изпратен е на фронта, където има за задача да засича радиопредаванията на Съпротивата.
Радиовълните свързват животите на Мари-Лор и Вернер дълго преди те да се срещнат. Войната е навсякъде около тях, но още една страшна тайна лежи на пътя им – тайна, заради която някои нацисти са готови да преобърнат Европа.
…„Лумналото море е студен на пипане. Сто тридесет и три карата, почти съвършен. С размера на гълъбово яйце и формата на сълза. Според някои бил вълшебен, според други около него се случвали странни и злокобни събития. Този, у когото е камъкът, щял да живее вечно…
Кандидатите трескаво коментират, шушнейки:
— Чух, че училищата имали ветроходни лодки, волиери с ястреби, стрелбища…
— Чух, че от всяка група ще вземат по седем души.
— Аз пък чух, че само четири.
Говорят за училищата със смес от копнеж и самонадеяност: отчаяно искат да ги приемат. Вернер си казва: „И аз. И аз.“ Но има моменти, в които въпреки амбициите му го обзема объркване; вижда Юта, стиснала парчетата от натрошеното им радио, и чувства как колебанието се прокрадва в душата му.
Кандидатите се катерят по стени; правят безбройни спринтове. На петия ден трима се отказват. На шестия — още четирима. С всеки изминал час танцовата зала става все по-задушна и на осмия ден въздухът, стените и подът вече са буквално просмукани с топлата, наситена миризма на момчета. За последния изпит всеки от четиринайсетгодишните трябва да се изкачи по стълба, халтаво закрепена за стената. Горе, на седем метра над пода, с глава между гредите на тавана, трябва да стъпи върху малка платформа, да затвори очи и да скочи в един флаг, опънат между юмруците на десетина от останалите състезатели.
Първо поред е едно яко селско момче от Херне. То бързо се изкатерва по стълбата, но като стига платформата, лицето му побелява и коленете му се разтреперват.
Някой изсъсква: „Мухльо.“
Момчето до Вернер прошепва: „Страх го е от височина.“
Изпитващият безстрастно наблюдава сцената. Момчето върху площадката наднича през ръба, сякаш се взира в бездна, и затваря очи. Залита. Минават няколко безкрайни секунди. Изпитващият поглежда хронометъра си. Вернер стиска ръба на флага.
Скоро всички в танцовата зала престават да гледат, дори и кандидатите от другите възрастови групи. Момчето се олюлява, готово да припадне. Никой не мръдва да му помогне.
Когато най-сетне скача, полита встрани. Долу децата успяват да го пресрещнат с флага, но тежестта на тялото му изскубва плата от юмруците им и той се блъска в земята по ръце, които изпращяват като съчки, счупени на коляно.
Момчето се надига. Горните му крайници изглеждат ужасно неестествено. Поглежда, примигвайки, сякаш за да си обясни какво става.
После закрещява. Вернер отвръща поглед. Нареждат на четири момчета да изнесат пострадалия.
Един след друг останалите четиринайсетгодишни се качват по стълбата, треперят и скачат. Един през цялото време хлипа. Друг си изкълчва глезен. Следващият се кани с часове. Петнайсетото момче оглежда ужасено залата и се връща по стълбата.
Вернер гледа от мястото си при знамето. Идва редът му и той си казва: смело! В клепките му са запечатани железните плетеници на Цолферайн, огнедишащите заводи, мъжете, извиращи като мравки от кладенците на подемниците, зиналата паст на Девета шахта, в която изчезна татко му. Юта, на прозореца на детския дом, премрежена от дъжда, докато гледа как подтичва подир ефрейтора към дома на Зидлер. Вкусът на бита сметана и пудра захар и гладките прасци на съпругата му.
„Браво! Страшен си!“
„Ще приемем само най-чистите и най-силните!“
„Брат ти ще иде в мината, драга моя.“
Вернер хуква нагоре по стълбата. Пречките й не са рендосани и ожулват дланите му. От площадката пурпурният флаг с белия му кръг и черен пречупен кръст изглежда неочаквано малък. Блед пръстен от лица се е взрял нагоре. Под тавана е нетърпимо топло; миризмата на пот — замайваща.
Вернер без колебание стъпва на ръба, затваря очи и скача. Приземява се точно в средата на флага и момчетата около него си отдъхват, въздишайки едновременно.
Претъркулва се и скача на крака невредим. Изпитващият щраква хронометъра, драсва нещо върху планшета и вдига глава. За част от секундата очите им се срещат. Или за по-кратко. После мъжът се връща към записките си.
— Хайл Хитлер! — изкрещява Вернер.
Следващото момче поема по стълбата.
Бретан
На сутринта ги взима на стоп един раздрънкан камион за мебели. Баща й я качва в каросерията, където под брезента се гушат още десетина човека. Двигателят реве и от време на време гърми; камионът се движи с почти пешеходна скорост.
Жена се моли с нормански акцент; някой предлага пастет; всичко мирише на дъжд. Над главите им не пикират „Щуки“, не присвяткват картечници. Пътниците изобщо не са виждали немци. През половината сутрин Мари-Лор се опитва да си внуши, че предишните дни са били просто поредният хитроумен тест, измислен от баща й, че камионът не бяга от Париж, а се приближава към него и че довечера ще се приберат вкъщи.