Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
Тя го прегърна през шията, а той внимателно постави глава на рамото ѝ, но без да я отпуска да тежи на жената.
— Какъв страшен племенник си имам — промълви тя, притискайки буза към гърлото на дракона.
— Страшен?
— Страхотен — тихо се засмя Елена… и изведнъж заплака. — Нищо, нищо, Ванко, Крилане… женски глупости…
— Еееее… недей сега. Този път не ме погребвате. Представи си, че сме на перона на Централна гара… или в залата на Софийското летище… Просто заминавам. Не е за сълзи. Или дъжд вали, а?
— Дъжд — потвърди Елена и подсмъркна. — По̀ ми е лесно да мисля за влакове. Вече съм ви изпращала от перон вас с мама Валя… Ти беше бебе тогава. Нямаше и две годинки…
Незвуков бумтеж ги раздели. Проходът се отваряше.
Дървото пращеше и сучеше пъстри дъги като ленти на гимнастички. Сиянието бе станало кораво и кристализираше в сфера. Старият дъб изглеждаше още по-овъглен и грамаден.
— Време е — каза Алванд.
Хората стреснато оглеждаха дървото, змейовете, пак дървото…
— Да се сбогуваме — подкани Иван.
Димитър нищо не каза, макар че навярно искаше. Само късо прегърна змея, потупа го по шията, а сетне раздруса лапата на Алванд и отстъпи към „Вартбурга“. Пъхна ръце в джобове и му се дощя да поседне, или поне да се подпре на нещо стабилно, но колата се намираше на няколко метра по-далеч и той остана да тъпче от крак на крак.
Елена помилва Иван по крилото, целуна зъбатата муцуна. Погали и другия змей по гушата:
— Je ne te dis que ça: au revoir. Pas adieu! Pas adieu, Alvând. И на теб, Ванко, също!
— Moi aussi, Elene, Femme-Du-Soleil.
Иван-Крилан обходи с поглед останалите хора. Усмихна се на Венета. Кимна на Северин. Цели петнайсет секунди съзерцава Георгиев, накрая и нему кимна.
До конната база имаш петнайсет минути с „Черокито“.
Ясен се вледени. Змеят вдигна гордо шия и каза към всички:
— А сега, завъртете се и затворете очи. След малко Проходът ще заприлича на дъга от електрожен.
— Лек път, момчета…
— Довиждане, Елена.
— Бъди щастлива, Жена-Слънце.
Изпращачите отпуснаха ръце и загърбиха къпещото се в студен синкав пламък дърво.
Светкавицата на преминаването бе различима дори през стиснатите им клепачи.
Очакваха звук, но такъв не последва. Само почвата под краката им сякаш настръхна и се успокои. Стенеше висок вятър и настъпваше осмелял студ в скръцливи чизми.
Обърнаха се.
Обикновен дъб в средата на планинска поляна, а над тях — свъсващо се небе с подчертаваща мрака луна. Нямаше звезди да надничат в незашитите кръпки на небосвода. Навярно защото се бяха спуснали тук, на земята, и играеха шеметно хоро между клоните на дървото. Досущ вихрушка реактивни светулки кръжаха на въртележка или електрически снежинки репетираха зимния си дебют около дъба. Постепенно оредяваха, може би се шмугваха горе, при самотната щърба месечина, където им бе мястото. Само немногобройни немирници продължаваха да играят, но стихваше и изтъняваше техният рояк…
Ясен се прокашля:
— Сево, дай ключовете, почини си на връщане… Аааа… Имам предложение — той застана пред бате Митко и Елена, които с нежелание се откъснаха от гаснещите следи на затворения Проход. — Сигурно… няма да е неуместно — говореше Ясен, но мъчно намираше думи, бяха някак постни на вкус. — Абе хора, нека отидем в онзи мотел долу в селото. Имаме нужда да пийнем по нещо… Ей така. След всичко случило се… — той клюмна глава към дъба. — Аз черпя.
Мълчанието увисна твърде дълго, за да успее Ясен Георгиев за кой ли път днес да се почувства максимално неловко.
Северин тръскаше часовника си, пак беше спрял. Стрелките сочеха полунощ. Венета се мъчеше да различи лицето на Елена в късчетата-остатъци от сиянието на Прохода.
— Черпя…
Димитър с пестеливо мръдване на пръсти отхвърли идеята, но тутакси предложи своя:
— У нас. Ще караш след мене. Утре ще пишем почивен ден, има къде да ви настаня всичките. А вкъщи има ракия. Хубава. Хайде — рече без молба и без заповеднически нотки, както навярно само той го умееше: простичко, сериозно и неустоимо.
Поканените се колебаеха.
— Има какво да си кажем — рече Димитър, загледан към мястото, където бе се схлупила врата към непостижимото. — И за чие здраве да пием.
— Амиии… Понеже…
— Искра ако си дойде у дома, ще дойде сама — отсече бате Митьо и прегърна Елена през раменете. — Аре, гадже… — зашепна ѝ нещо на ухо и те тръгнаха към колата си, без да се обръщат.
Северин се чудеше дали този едър мъжага с добродушно кръгла физиономия и дебели очила също чете мисли. Все пак — змейски татко…
„Вартбургът“ потегли по увехналите встъклени треви, а след малко подире му заподскача напряко през поляната и джипът.