Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
— Тук — каза Алванд.
Колата изкрета от пътя и свърна в просеката.
Пред тях се ширна призрачна поляна, заляна от млякото на месечината, нито тъмна, нито светла — омагьосан здрач. Тъмнееше горската стена и фосфоресциращи извивки на облачните контури създаваха усещане, че цялото това късче от света плува за някъде. Някъде в Отвъд.
Към Долната змейска земя, например.
В средата на планинската ливада чернееше грамаден дъб. Слабо искрящо хало караше силуета на дървото да изпъква сред синкавото сияние.
В главите си почувстваха необичаен гъдел, все едно ток с високо напрежение течеше по нервите и пълнеше черепите с енергия.
— Тук има някой! — възкликна Ясен Георгиев.
Недалеч от дъба мъждукаха габарити на лек автомобил. Иван не обърна внимание на Ясен, отвори вратата и тръгна към двата човешки силуета край дървото.
Преди да ги достигне, той почти се спъна в мотоциклет, оставен легнал сред сухата мъртва трева. Погледна го бързо, кимна на приближилия се Алванд и продължи нататък.
Другият змей поизостана, за да предупреди следващите го хора за търкалящото се под краката им препятствие. Северин хвана Венета за ръка, Георгиев опита небрежно да прескочи мотора, вместо да го заобиколи, но го закачи и едва не се просна по очи.
Иван крачеше уверено напред, тялото му наедря, припадна на четири ноктести лапи, които оставиха следи в земята. Луната погали летателни ципи, поля ги с лъчи до прозирност, жилките пулсираха. Лъснаха змейски люспи, опашка окоси стръкове бурени.
Той се преобразяваше, губейки без остатък човешкия си вид.
Същото се случваше с Алванд, но той малко по-бързо възвърна същинската си телесна форма. Защото далеч по-малко бе свързан с човешката планета, отколкото Иван.
Змейските им криле, през последните дни видими като смущаваща непосветеното око мараня, се разгънаха с пълна сила, въплътени в тази реалност, завъртяха малки вихрушки. Отзад шумно си поеха дъх свидетелите на възстановяването.
Крилан се плъзгаше през поляната към дървото, превърнало се в мост между светове. Насреща му припламна живо въгленче на цигара.
— Айде бе, змей — рече боботещо Димитър. — Вкочанихме се с кака ти да чакаме.
— Ванко — усмихна се редом Елена.
Змеят спря пред тях, висок колкото жребец. Очите му светеха. Алванд застана до него. Изглеждаше поразен.
— Димитър, Елена!…? — възкликна той.
— Здрасти, добър вечер, французино! — подкачи го Елена.
Ала въпреки шегата, тя стоеше напрегната, присвита, тревожна. Взираше се зад гърбовете на шарканите към пристъпващите Венета, Северин и Георгиев, втренчи се в тях продължително, а сетне очите ѝ пак затърсиха.
— Как разбрахте, че сме тук? — питаше изумено Алванд.
— Нали ти ми каза! — учуди се на свой ред бате Митко.
Змеят отрече.
Димитър почеса тила си, побутна очилата и стъпка цигарата.
— Значи си го помислил — обобщи той. — Като спомена за Проход, аз кой знае защо тъкмо баш за тая ливада се сетих. Като на картичка я видях, докато мигах. И как да не позная мястото, тук съм идвал ехей преди много години за дърва… Даже се гласях пчелин да правя, чехите знаеш ли какви пчелари са…
— Ванко… — плахо отрони Елена, но Крилан не ѝ даде да продължи.
— Двамата с Алванд нямаме много време — каза той. — Но благодаря ви от сърце, че дойдохте…
Елена стисна пръсти сякаш за молитва, огледа се пак:
— Какво, веднага ли? Незабавно?
— За съжаление. Ние двамата, той и аз.
Забеляза, че тя тайничко си отдъхна, лицето ѝ се изглади от безпокойни бръчки. Иван стисна здраво челюсти. Но Елена сякаш си даде сметка, че не успя да бъде скришна в мъничката си и сякаш недостойна радост. Тя се усмихна жално, извинително.
Змеят я прегърна с крило.
— Няма от какво да се срамуваш — прошушна ѝ той. — Обичам ви.
После се дръпна и рече делово:
— Алванд, събуди Прохода, събрате… Какво е онова, дето държиш? Нека видя.
Алванд послушно му подаде сгънат лист.
След като се запозна с написаното, змеят със съжаление изгледа Георгиев, който бе готов да пропадне вдън земя.
— Не се отказваш… — Иван върна листа на Алванд и махна безнадеждно с ципесто крило.
Глупак. Нищо друго не говореше този жест. А змеят вече не му обръщаше внимание, подхвърли уморено на другия:
— Хайде, активирай…
— Веднага, Крилан-събрате.
— Иван-Крилан — прошепна Елена. — Хубаво име имаш. И ти си хубав. Ах, Ванко, сред милион змея да те срещна, пак бих те познала.