Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
— Госпожице Дьо Монтале! — промълви бледен като смърт Раул.
Той се изправи и залитна, готов да хукне по мозаечния под накъдето му видят очите, но тя разбра мъката му и възприе неговото желание да избяга като укор или подозрение. Без да губи време, реши да го спре насред галерията и да се опита да му обясни всичко.
Виконтът я погледна толкова сдържано и студено, че ако у някого бяха останали съмнения относно ролята на Монтале в историята с Ла Валиер, те щяха да се разсеят окончателно.
— Ах, господине — каза раздразнено тя, — вашето поведение е недостойно. Сърцето ми говори да се обясня с вас, а вие ме компрометирате, показвайки неучтивост към една дама. Вие не сте прав, господине! Не слагайте в един кюп приятели и врагове! Сбогом!
Раул се беше заклел никога да не говори за Луиза, никога да не разговаря с тези, които са я виждали. Той бе преминал в друг свят, за да не се сблъска с нищо, което бе виждала или до което се бе докосвала Луиза. След първия удар по самолюбието, след като до известна степен се бе примирил с присъствието на Монтале, приятелката на Луиза, Монтале, която му напомняше за замъка в Блоа и за неговото юношеско щастие, цялото му благоразумие изчезна.
— Простете ми, госпожице — каза той, — нямам и не бих могъл да имам намерение да бъда неучтив с вас.
— Вие искате да поговорим? — попита тя с предишната си усмивка. — Тогава да отидем някъде, защото тук могат да ни заварят.
Тя погледна нерешително часовника, помисли и каза:
— При мен, имаме цял час.
Лека като фея тя изтича към стаята си. Раул тръгна след нея. Влизайки, тя затвори вратата след себе си и като подаде пелерината си на камериерката, се обърна към Раул:
— Дьо Гиш ли търсите?
— Да, госпожице.
— Аз ще го помоля да се качи при мен, след като поговорим с вас. Сърдит ли сте ми?
Раул я погледна за миг от упор, след което наведе очи и каза:
— Да.
— Вие считате, че аз съм участвала в заговора, който доведе до вашето скъсване с Луиза.
— Скъсване… — каза горчиво той. — О, госпожице, не може да има скъсване там, където не е имало и капка любов.
— Вие се заблуждавате. Луиза ви обичаше. Раул трепна.
— Това не беше страст, зная, но все пак ви обичаше и вие трябваше да се ожените за нея, преди да заминете за Англия.
Раул започна да се смее с такъв сарказъм, че Монтале потрепери.
— Лесно ви е да говорите така, госпожице… Нима ние се женим за човек, който ни е по сърце? Изглежда забравяте, че по това време вече кралят си беше избрал любовница, за която сега говорите.
— Слушайте — продължи младата жена, стискайки студените ръце на Раул в своите, — вие сам сте си виновен: мъж на вашата възраст не трябва да оставя самотна жена на нейната възраст.
— Значи в този свят вече не съществува вярност — каза Раул.
— Не, виконте — спокойно отвърна Монтале. — Но трябва да отбележа, че вместо студено и философски да я обожавате, трябваше да събудите в сърцето й любов.
— Достатъчно, моля ви, госпожице. Чувствам, че вие сте от друг век, не сте като мен. Вие умеете да се смеете и толкова мило се присмивате. А аз, аз обичах госпожица Ла…
Раул не можеше да произнесе това име.
— Аз я обичах и й вярвах, а сега сме квит. Престанах да изпитвам любов към нея.
— О, виконт! — Монтале му подаде малко огледало.
— Зная какво искате да кажете, госпожице. Изменил съм се, нали? А знаете ли защо? Лицето ми е огледало на моята душа. И вътрешно аз съм се променил така, както и външно.
— Утешихте ли се? — язвително попита Монтале.
— Не, и никога няма да се утеша.
— Вас няма да ви разберат, господин Дьо Бражелон.
— Това не ме безпокои. Важното е, че аз сам се разбирам достатъчно добре.
— Дори не сте се опитали да поговорите с Луиза, нали така?
— Аз! — извика младият човек със святкащи очи. — Аз! Може би ще ме посъветвате да се оженя за нея. Може би сега кралят ще се съгласи на това! — В гнева си той се изправи.
— Виждам — каза Монтале, — че вие съвсем не сте оздравели и Луиза има още един враг. Фаворитките при френския двор не са много за завиждане.
— Нима е малко това, че нейният възлюблен я защитава? Тя си е избрала такъв възлюблен, че враговете му не могат да го надвият. И после — добави той с известна ирония след внезапна пауза, — тя има приятелка като вас!
— Аз? О, не, аз повече не принадлежа към онези, които госпожица Ла Валиер удостоява със своя поглед, но…
Това „но“ беше пълно със заплаха, от това „но“ сърцето на Раул се разтуптя, тъй като то предвещаваше нещастия за онази, която той обичаше, и при това многозначително „но“ разговорът беше прекъснат от доста силен шум, идващ от алкова зад дървената стена. Монтале се ослуша. Раул вече ставаше от мястото си, когато в стаята спокойно влезе някаква жена, затваряйки зад себе си тайната врата.