Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
В този момент Портос се обърна. Виждайки погледа на Атос, той се устреми към него и широко разтвори обятията си. Те се прегърнаха така силно, както в младите години, когато сърцата им бяха горещи, а животът — пълен с щастие.
Атос видя как белите наметала на конниците, които се мяркаха по пътя, с всеки изминат миг все повече се смаляваха. Конниците се издигаха като два призрака все по-високо и по-високо, докато накрая изчезнаха, но не в мъглата, а отвъд билото. Сякаш при тази стремителна езда те бяха излетели и се бяха стопили във въздуха като пара. С натежало сърце Атос тръгна към къщи.
— Раул — каза той на сина си, — нещо ми подсказва, че ги виждам за последен път.
— Не се учудвам, само преди миг си помислих същото и аз. На мен също ми се стори, че никога вече няма да видя господин Дьо Валон и господин Дербле.
— Вие говорите за това като човек, който се тревожи от съвсем друго. Сега виждате всичко в черни краски. Вие сте млад и ако наистина не видите вече тези стари приятели, значи, че те просто няма да са вече на този свят, в който ви предстои да живеете още дълги години. Докато аз…
Раул поклати глава едва едва и нежно се притисна до рамото на баща си. Но нито единият, нито другият не произнесе и дума повече, тъй като сърцата им бяха препълнени докрай с мъка. Внезапно тропот на множество коне и глъчка привлякоха вниманието им към пътя за Блоа. Забелязаха конници, които весело размахваха факли — светлината се мяркаше между дърветата. От време на време те задържаха конете си, за да не се откъснат от идващите след тях други конници. Огньовете, шумът, прахолякът от дузината коне с богато снаряжение контрастираха странно с глухото и мрачно изчезване на двата призрака — Портос и Арамис. Атос се прибра у дома си. Но едва беше стигнал до цветарника, когато вратите на замъка сякаш се запалиха. Факлите застинаха на място и осветиха пътя. Чу се вик: „Херцог Дьо Бофор!“ Атос се затича към вратите на своя дом. Херцогът вече беше слязъл от коня си и се оглеждаше.
— Аз съм тук, монсеньор — каза Атос.
— А, добър вечер, скъпи графе — произнесе херцогът с онази сърдечност, която подкупваше сърцата на всички при среща с него. — Не е ли твърде късно дори за приятел?
— Влезте, ваша светлост, влезте.
Опирайки се на ръката на Атос, херцог Дьо Бофор влезе в замъка. Раул го последва, крачейки скромно с офицерите на херцога, сред които имаше много приятели.
Глава двадесет и седма
ХЕРЦОГ ДЬО БОФОР
Херцогът се обърна в същия момент, когато Раул, за да го остави насаме с Атос, затваряше вратата и се канеше да мине заедно с офицерите в съседната зала.
— Това ли е младежът, когото принцът хвалеше толкова много? — попита Дьо Бофор. — Мисля, че е истински войник. Не е излишен тук. Нека остане.
— Останете, Раул, след като монсеньорът разрешава — каза Атос.
— Колко е строен и красив! — продължи херцогът. — Ще ми го дадете ли, ако ви помоля? Дойдох да се сбогувам с вас. Нима не знаете какъв ще стана в скоро време?
— Вероятно какъвто сте били винаги, монсеньор. Храбър принц и отличен благородник!
— Ще стана африкански принц и бедуински благородник. Кралят ме изпраща да покорявам арабите. Странно, нали? Аз, чистокръвният парижанин и крал на предградията — наричаха ме крал на пазара — преминавам от площад Мобер към подножието на минаретата на Джиджели, от фрондьор ставам търсач на приключения. Знаете ли защо приех това назначение?
— Защото славата за ваша светлост стои над всичко.
— Каква ти слава, да се отправиш по море, за да стреляш с мускет по диваци! Не, аз няма да намеря там слава, а нещо друго ме очаква. Но неизменно съм искал и продължавам да искам животът ми, чувате ли, графе, животът ми да заблести, след като петдесет дълги години е излъчвал само мъглив блясък. Кажете, нима не е странно да се родиш син на крал, да воюваш с крале, да се считаш за един от най-могъщите хора на времето си, никога да не губиш достойнството си, да приличаш на Анри IV, да бъдеш велик адмирал на френското кралство и да тръгнеш към смъртта си в Джиджели, при всичките тези турци, маври и сарацини?
— Монсеньор, вие толкова упорито настоявате за това — каза Атос. — Защо сте решили, че една толкова блестяща съдба ще се прекъсне в една жалка земя?
— Нима вие, справедливи и честни човече, мислите, че ме изпращат в Африка под такъв смехотворен предлог и че аз няма да се помъча да изляза от това положение с чест? И че няма да накарам да заговорят за мен? А за да накарам да заговорят за мен, когато съществуват принцът, Тюрен и още няколко мои съвременници, аз нямам друг избор, освен да изложа челото си на куршумите. Не забравяйте, че съм адмирал на Франция и син на Анри IV, както и крал на Париж! Дявол да го вземе! Уверявам ви, бъдете спокоен! Светът ще заговори за мен. Ще бъда убит напук на света. Ако не там, то на някое друго място!