Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
— Кълна се! — прошепна трогнат Дьо Гиш.
— Това е всичко. Сбогом. Утре или може би вдругиден аз заминавам за Тулон. Ако имате няколко свободни часа, подарете ми ги. Сега тръгвам към Планше, където графът и аз се надяваме да видим кавалера д’Артанян. Искам да го прегърна на тръгване. Той е порядъчен човек и ме обичаше. Сбогом, скъпи приятелю. Сигурно ви чакат. Когато искате да се видите с мен, ще ме намерите при графа. Сбогом.
Младите хора се разцелуваха. Ако някой ги видеше в този момент, непременно би казал за Раул:
— Този човек е наистина щастлив.
Глава двадесет и девета
ОПИСЪТ, КОЙТО СЪСТАВЯШЕ ПЛАНШЕ
В отсъствие на Раул, който пребиваваше, както е известно на читателя, в Люксембургския дворец, Атос наистина се отправи към Планше, за да научи нещо за д’Артанян.
Пристигайки на улица Ломбард, графът намери магазинчето на Планше в пълен безпорядък. Причината за него не беше оживената търговия, каквато всъщност нямаше, нито пък доставката на стоки, които също не се виждаха. Планше не беше възседнал както обикновено своите чували и бъчви. Съвсем не. Един от продавачите — с перо зад ухото, другият — с бележник в ръка, се лутаха в безкрайните редици от цифри, докато третият продавач усърдно смяташе и мереше.
Правеше се опис на стоките. Атос не разбираше нищо от търговия и се почувства в трудно положение, защото на пътя му се изпречваше планина от материално естество и защото го плашеше величието на онези, които свещенодействаха тук. Той видя, че няколко купувачи бяха върнати с празни ръце и че той, след като не се кани да прави покупки, с още по-голямо основание може да се окаже нежелан. След известно колебание учтиво попита един от продавачите къде би могъл да види господин Планше. Отвърнато му бе доста небрежно, че господин Планше приключва с подреждането на багажа си. Атос застана нащрек.
— Какво значи „подрежда си багажа“ — попита той. — Нима господин Планше заминава за някъде?
— Да, господине, той заминава сега.
— В такъв случай, господа, бъдете добри да му съобщите, че граф Дьо ла Фер иска да го види.
Чувайки това, един от продавачите, който беше свикнал да произнася това име с особено уважение, се откъсна от работата си и тръгна да търси Планше. Беше по времето, когато Раул след неприятната сцена в стаята на Монтале и разговора си с Дьо Гиш, се приближаваше към бакалницата. Планше, след като узна от продавача кой го търси, остави работата си и се затича да посрещне Атос.
— Ах, господин графе, каква радост! Коя щастлива звезда ви доведе при мен?
— Мили Планше — каза Атос, стискайки ръката на Раул, който в този миг бе застанал до него и чийто опечален вид той забеляза веднага, — дошли сме да разберем… но в какви грижи сте затънали! Целият сте бял като мелничар. Къде сте се изцапали така?
— Внимавайте, господине, и не се приближавайте, преди да се изтупам както трябва. Това, което виждате по мен, е отрова за мишки. Правя си запаси от нея.
— Сигурно в заведение като вашето плъховете създават немалко грижи?
— Аз не се грижа за това заведение, господин графе. Виждате, прави се опис на моите стоки. Отстъпвам заведението на един от продавачите ми. Градът ми опротивя. Може би защото остарявам, започнеш ли да остаряваш, както каза веднъж господин д’Артанян, по-често мислиш за своята младост. От известно време ме тегли към селото и градинарството. Нали някога бях селянин.
— Земя ли купувате?
— Вече купих, господине. Купих къщичка във Фонтенбло и малко земя наблизо, около двадесет арпана.
— Превъзходно, Планше, поздравявам ви.
— Но тук не е удобно, пък и започвате да кашляте от моя проклет прах. Дявол да го вземе, съвсем не искам да отровя най-достойния благородник във Франция.
На шегата, която пусна Планше, за да покаже светска непринуденост, Атос дори не се усмихна.
— Да — съгласи се графът, — да поговорим някъде на спокойствие, например у вас. Нали тук, отгоре, имате жилище!
Атос тръгна по стълбите. Раул бързо го изпревари и влезе. В същия момент се раздадоха викове. И най-високият бе на жена. Другият се изтръгна от устата на Раул, който бързо затвори вратата зад себе си. Третият вик, на ужас, се изтръгна от устата на Планше.
— Извинете — каза той, — госпожата се облича.
Без съмнение Раул имаше основание да потвърди, че Планше говори самата истина, и доказателството беше, че той отстъпи крачка надолу по стълбата.
— Госпожата… повтори Атос. — Ах, простете мили мой, но аз съвсем не знаех, че там горе…