Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
Размислите на Атос не доведоха до нищо. Проницателността му изневери този път. Опитите на Раул да разгадае загадката също нямаха успех.
— Няма значение — каза младият човек, обръщайки се към баща си, който мълчаливо му показа с пръст маршрута, оставен от д’Артанян. — С положителност може да се твърди, че Божият пръст неизменно сблъсква нашата съдба със съдбата на д’Артанян. Ето, той се намира близо до Кан, а вие, графе, ме изпращате до Тулон. Бъдете спокоен, ние по-лесно ще го намерим по нашия път, отколкото върху тази географска карта.
След като се простиха с Планше, който строго наставляваше своите продавачи и дори братовчеда на Трюшен, своя приемник, графът и синът му тръгнаха към херцог Дьо Бофор.
Излизайки от бакалничката, те видяха колата, която трябваше да откара прелестната госпожица Трюшен и чувалчетата със злато на господин Планше.
— Всеки върви към своето щастие по път, който сам си е избрал — каза тъжно Раул.
— Към Фонтенбло! — извика Планше на своя кочияш.
Глава тридесета
ОПИСЪТ, КОЙТО СЪСТАВЯШЕ ХЕРЦОГ ДЬО БОФОР
Разговорът с Планше за д’Артанян и заминаването на Планше от Париж за село бяха за Атос и сина му сякаш прощаване със столичния шум и с преминалия в него живот.
Какво оставяха след себе си тези хора? Единият беше изчерпал славата на миналия век, а другият — цялото страдание на най-новото време. Беше очевидно, че нито единият, нито другият няма какво да иска от своите съвременници. Оставаше им само да посетят херцог Дьо Бофор, за да се уговорят окончателно за тръгването.
Парижкият дом на херцога се отличаваше с пищност и великолепие. Херцогът живееше нашироко, както бяха живели херцозите в разточителното време на Анри III. Тогава някои благородници бяха по-богати от самия крал. Те знаеха това и не се лишаваха от удоволствието да унижат при удобен случай негово величество краля. Това беше егоистичната аристокрация, която Ришельо бе накарал да плати данък с кръв, пари и поклони.
От Людовик XI, страшния косач на великите в този свят, до Ришельо колко семейства бяха вдигали глава! А колко семейства наведоха глава, за да не я вдигнат вече, от Ришельо до Людовик XIV! Дьо Бофор се беше родил принц и в жилите му течеше кръв, която се пролива на ешафода само с присъда, издадена от народа. Този принц беше запазил навика си да живее нашироко. Как изплащаше той издръжката на конете, многобройната прислуга и изисканата кухня? Никой не знаеше, а той по-малко от всички. Просто в онези времена синовете на кралете имаха привилегията никой да не им отказва кредит, едни им даваха от уважение и преданост, други бяха уверени, че все някога сметките ще бъдат уредени.
Атос и Раул намериха дома на херцога в същия безпорядък и толкова отрупан с разни вещи, както дома на бакалина. Всъщност херцогът съставяше опис на своето имущество, а по-точно раздаваше на приятелите си, които бяха до един негови кредитори, вещите, които имаха що-годе някаква стойност. Дължащ около два милиона, което в онези времена беше много пари, херцог Дьо Бофор считаше, че не може да тръгне за Африка, без да разполага с една добра сума, и за да я придобие, той бе започнал да раздава на своите кредитори оръжие, скъпоценности, съдове и мебели. Това беше по-разкошно и по-изгодно, отколкото ако бе решил да продаде тези вещи.
Херцогът нямаше вече дом — на адмирал, който живее на кораб, той не е нужен. Нямаше колекция от оръжия вече, тъй като се намираше сред своите оръдия. Нямаше скъпоценности, тъй като можеше да ги погълне морето, но в сандъците му имаше триста или четиристотин екю. Навсякъде в дома цареше весело оживление, поддържано от хората, които смятаха, че го ограбват. Херцогът беше майстор в изкуството да ощастливява най-нещастните от своите кредитори. Към всеки човек, притеснен за пари, към всяка опустошена кесия той се отнасяше с търпение и разбиране. На едните казваше: „Бих искал да притежавам това, което притежавате вие. В такъв случай бих ви подарил всичко, което имам.“ Другите чуваха от него: „Аз нямам нищо освен тази сребърна ваза. Тя все пак струва петстотин ливри, вземете я.“
Любезността — това също е богатство в наличност. И благодарение на него херцогът не можеше да се оплаче от липса на нови кредитори.
Накрая той раздаде конете си и запасите от сено. Ощастливи тридесет души с кухненските си съдове и триста — с виното от своите изби. Всички си тръгваха от неговия дом уверени, че поведението му е леснообяснимо, тъй като той разчита да придобие състояние в арабските шатри.