Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
Раул се изчерви. А херцогът се увличаше все повече:
— Войната е разрушение, като участваш в нея, можеш да спечелиш абсолютно всичко, а да загубиш само едно — живота си.
— Всъщност и паметта си — живо добави Раул, — което е още по-хубаво!
Виждайки, че Атос става и отваря прозореца, Раул се разкая за своите необмислено казани думи. Той без съмнение се опитваше да скрие тягостните си преживявания. Раул тръгна към него, но Атос се беше справил със своята мъка и когато се върна отново на светло, лицето му беше спокойно и ясно.
— Е, какво? — попита херцогът. — Идва ли или не идва? Ако дойде, ще ми бъде адютант и като син, графе.
— Монсеньор! — възкликна Раул и се поклони ниско на херцога.
— Монсеньор! — обърна се графът към Бофор. — Раул ще постъпи както му диктува неговото желание.
— О, не, графе, аз ще постъпя както вие пожелаете — прекъсна го младият човек.
— Щом е така, този въпрос няма да бъде решен нито от графа, нито от виконта — каза херцогът, — а от мен. Аз го вземам със себе си. Морската служба, приятелю, е великолепно бъдеще!
Раул се усмихна толкова тъжно, че сърцето на Атос се сви и той му отвърна със суров и непреклонен поглед. Раул разбра баща си и повече не отрони нито дума. Херцогът се изправи:
— Доста бързам, но ако ми кажат, че съм загубил време в разговор с приятеля си, ще отвърна, че съм завербувал отличен новобранец.
— Простете, господин херцог — прекъсна думите му Раул, — не казвайте това на краля, тъй като аз няма да му служа.
— Но на кого ще служиш, мили приятелю? Сега вече не са тези времена, когато можеше да се каже: „Принадлежа на господин Бофор.“ Не, сега вече малки и велики принадлежим на краля.
Глава двадесет и осма
ПРИГОТОВЛЕНИЯ ЗА ПЪТУВАНЕТО
Атос не губеше време да уговаря сина си да промени взетото решение и използва дадените от херцога два дни за екипировката на Раул. Той възложи тази работа на Гримо, който веднага се захвана с присъщата си енергия и опит.
Като реши по този начин въпроса за подготовката на снаряжението и изпращането му в Париж, Атос замина със сина си за Париж още на следващия ден след посещението на херцог Дьо Бофор, за да не го кара да чака. Връщането в Париж, към обществото на познатите му, караше сърцето на младия човек да бие по-силно. Всяко познато лице му напомняше за страданието. С приближаването към Париж на Раул му се струваше, че умира. Щом пристигнаха, той тръгна към Дьо Гиш, там обаче му отговориха, че графът е при принца, брата на негово величество. Раул нареди да го закарат до Люксембургския дворец и без да знае, че е попаднал там, където живее Ла Валиер, той чу толкова музика и вдъхна аромата на толкова цветя, чу толкова безгрижен смях и видя толкова танцуващи сенки, че ако не го беше забелязала една състрадателна жена, той щеше да прекара няколко минути унил и бледен в приемната зад кадифената завеса, след което би си тръгнал, за да не се върне никога.
Влизайки в двореца, Раул не отиде по-далеч от първите приемни, за да не се сблъска с всички тези пълни с живот и щастие хора, които се тълпяха в съседните зали. Когато един от слугите на принца го позна и го попита кого иска да види, принца или принцесата, Бражелон измънка нещо неясно и веднага се строполи на едно канапе до кадифената завеса, гледайки към часовника с неподвижните стрелки. Слугата излезе. Появи се друг, по-осведомен от първия, който попита Раул дали не иска да види господин Дьо Гиш. Дори това име не привлече вниманието на бедния Раул. Слугата застана до него и започна да разказва, че Дьо Гиш неотдавна изобретил ново лото и сега обучавал на тази игра дамите от двора на принца, брата на негово величество краля.
Раул широко отвори очи, сякаш се намираше в някакъв друг свят, и не отговори нищо. Тъгата му стана още по-мъчителна. С отметната глава и променено лице той седеше и въздишаше забравен от всички в приемната, пред спрелия часовник, когато изведнъж в съседната гостна се чу смях и шумолене на рокля, след което млада, прелестна жена мина пред него, оживено упреквайки в нещо дежурния офицер, който отвръщаше спокойно и твърдо: беше по-скоро любовна кавга, отколкото спор между придворни. Кавгата завърши с това, че кавалерът целуна пръстите на дамата. Изведнъж, забелязвайки Раул, дамата замълча и каза на офицера:
— Вървете си, Маликорн, вървете си. Не знаех, че тук не сме сами. Ще ви прокълна навеки, ако са ни видели или чули.
Маликорн побърза да се скрие, а младата жена се приближи отзад към Раул и се усмихна:
— Господине, вие сте порядъчен човек… и разбира се… — Тя изведнъж възкликна: — Раул! — след което се изчерви.