Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
— Монсеньор, това е преувеличение! Във вашия живот в излишък е била само храбростта!
— Дявол да го вземе, приятелю, това не е истинска храброст — да преплаваш морето, за да се сблъскаш със скорбут, дизентерия, скакалци и отровни стрели като моя прадядо Свети Людовик. Известно ли ви е, че онези безделници и сега използват отровни стрели? За това мисля доста отдавна. Знаете ли за какво мисля още? И то много?
— Да напуснете Венсан, монсеньор.
— Да. Вие също ми помогнахте. Но къде е моят стар приятел Гримо?
— И днес той е ваш покорен слуга! — усмихна се Атос.
— Нося за него сто пистола. Донесъл съм ги като наследство. Моето завещание е направено. Нали разбирате, ако видят името на Гримо в моето завещание, то…
Херцогът се разсмя. После се обърна към Раул, който още от началото на този разговор беше потънал в размисъл.
— Млади човече, мисля, че тук имаше вино, което, ако не се лъжа, се казваше вувре…
Раул излезе бързо, за да се разпореди да нагостят херцога. Бофор взе Атос за ръката и попита:
— Какво мислите да правите с него? Ах, да. Откакто сърцето на краля пламна по Ла Валиер, вие сте тук.
— Да, монсеньор, но засега не предприемам нищо.
— Значи всичко е истина? Мисля, че я познавах някога, тази малка, прелестна Ла Валиер. Впрочем, доколкото знам, вече не е толкова красива.
— Прав сте, монсеньор — отвърна Атос.
— Знаете ли кого ми напомня тя? Една много мила девойка, чиято майка живееше край пазара. Добри времена бяха нали?… Да, Ла Валиер ми напомня онази девойка.
— Която е имала син, нали?
— Изглежда е така — отвърна безгрижно херцогът със своя неотразим чар. — А бедният Раул е наистина ваш син, нали?
— Да, монсеньор, той наистина е мой син.
— Бедното момче е оскърбено и страда много.
— Той прави нещо повече. Сдържа поривите на душата си.
— И вие ще му позволите да вехне тук? Това не е добре. Слушайте, дайте ми го. Аз бързо ще го върна на земята. Уверявам ви, той е от същото тесто, от което са излизали маршали на Франция.
— Възможно е, монсеньор. Но маршалите ги назначава кралят, а Раул нищо няма да приеме от него.
Разговорът прекъсна, тъй като в стаята се върна Раул. След него вървеше Гримо, чиито ръце уверено и твърдо държаха поднос с чаша и любимото вино на херцога.
Виждайки този, когото покровителстваше отдавна, Бофор възкликна:
— Гримо! Здравей, Гримо! Как си!
Слугата се поклони, зарадван от срещата със знатния гост.
— Ето че се срещнаха двама стари приятели! — херцогът енергично потупа Гримо по рамото.
Гримо се поклони още по-ниско и с по-радостен израз на лицето.
— Какво виждам, графе? Защо само една чаша?
— Аз мога да пия с ваша светлост само в случай, че ме поканите — с изискана скромност произнесе граф Дьо ла Фер.
— Дявол да го вземе! Правилно заповядахте да се донесе само тази чаша. Ще пием от нея като братя по оръжие, пийте графе, пийте пръв.
— Моля, направете ми удоволствието — Атос лекичко отстрани чашата.
— Вие сте чудесен приятел — отвърна херцогът. Той отпи и подаде златната чаша на Атос.
— Но това не е всичко — продължи той, — още не съм утолил жаждата си и искам да окажа чест на този красив младеж, който стои до нас. Аз нося щастие, виконте — обърна се той към Раул, — пожелайте си нещо, преди да пиете от моята чаша, и дяволите да ме вземат, ако вашето желание не се изпълни.
Той протегна чашата на Раул, който внимателно накваси устните си и също така бавно каза:
— Пожелавам си, монсеньор.
В очите му гореше мрачен огън, а кръвта му нахлу в лицето. Усмивката обезпокои Атос.
— Какво си пожелахте? — херцогът се облегна в креслото, подавайки на Гримо бутилката, а след нея и кесията.
— Монсеньор, обещайте ми, че ще изпълните моето желание.
— Разбира се, щом съм казал.
— Пожелах си, господин херцог, да тръгна заедно с вас за Джиджели.
Атос побледня и не можа да скрие вълнението си. Херцогът погледна приятеля си, сякаш искаше да му помогне да отбие този внезапен удар.
— Това е много трудно, мой мили виконте! — добави той.
— Простете ми, монсеньор, бях нескромен — произнесе твърдо Раул, — но тъй като вие сам ми предложихте да си пожелая…
— Да пожелаете да ме напуснете — каза Атос.
— О, графе… нима можете да мислите така?
— Дявол да го вземе! — извика херцогът. — Всъщност този хлапак е прав. Какво ще прави тук? Той ще се стопи от мъка!