Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
Венета се обърна към Иван, загърбвайки Георгиев.
— Не очакваш ли твърде много от хората? — каза тя. — Ние не сме като теб. Като вас.
— Нима е много това да са по-обичливи, по-внимателни един към друг…? Навярно…
— Хората не искат дълбочина, а хляб и зрелища, по възможност — гратис. И най-трудно се разделяме с илюзии, с предразсъдъци и глупост. Просто сме хора. Още деца.
Крилан поклати глава понамръщен:
— Не, Венета. Ако бяхте деца, щеше да ми е доста по-леко… — Замълча за дълго и насетне довърши, отказвайки се да говори повече по въпроса:
— Благодаря, че идвате да ни изпроводите. Много е мило. Оценяваме жеста.
Фаровете пробягаха по висока сграда край пътя — триетажна, с широки балкони. Бе порутена и изоставена.
— Какво е това?
Иван повдигна рамене и полуматериализираните му криле тропнаха по тавана на купето.
— Нямам представа. От двайсет години е безпризорна. В стаите има много лястовичи гнезда. Преди време в мазето бяха хванали лисица.
Колата ръмжеше по нагорнището. Шосето все извиваше надясно покрай вече съвсем гъстата гора. Кривна повечко и светлините на джипа за малко подпряха железен портал, но пътят зави по-рязко и стана стръмен. Завоят отпред се различаваше, към него надничаше месечината.
Чак в средната част на описваната от шосето подкова, Венета забеляза отляво някакви постройки. Тя се наведе покрай профила на Иван, престанал да бъде съвсем човешки.
— Манастир ли има тук? — попита жената учудено.
— „Свети Иван“, да — хмъкна в нещо като смях змеят. — Май е филиал на Атонската обител. Като хлапета често идвахме тука с велосипеди. В двора има чешма, украсена с парчета стъкло от шише. Някога ми се струваше много красива…
Джипът бучеше вече направо. Продължаваше да се изкачва. От двете страни изглежда имаше множество плодни дръвчета.
— Пускахме се по надолнище с колелетата, затова идвахме — добави Иван-Крилан.
— Чак до долу?!
— Ами да, право до текезесето. До манастира падаше голям зор. Бутахме велосипедите нагоре, буташ, буташ, докато свитки не изскочат из очите. Обаче после — кеф на буци. Изпреварвахме автомобилите.
— Могли сте да се претрепете!
Змеят само показа зъби в усмивка и махна към огромната градина отляво:
— А там има паметна плоча с петолъчка, а може би и сърп и чук. Бояхме се да я доближаваме, мислехме че там лошите фашисти са разстреляли смели партизани. Ха. Много сме гледали „На всеки километър“ и онова за капитан Клос със Станѝслав Микулски…
Венета нищо не видя.
— Вярно ли е? За партизаните.
— Хмък! Някакъв профсъюзен конгрес е имало или нещо от този род през четирийсетте години.
— Далеч ли е още? — попита Северин.
— Не много — отвърна Алванд.
Автомобилът отново зави наляво. За кратко се полюбуваха на северните софийски покрайнини, а след това пак потънаха в горска тъма. Светлина идеше само от фаровете… и от луната.
Кривнаха надясно, наляво, с всеки завой шосето ставаше все по-калпаво. Георгиев се поразмърда безпокойно.
Нали сам се натисна да дойдеш да видиш Проход. Можехме и сами да си долетим.
Мисълта не беше негова и бе нелюбезна. Той се озърна към Иван, но не смогна да премълчи и се обади:
— Тук някъде има военно поделение. Да не вземат да ни спрат…
Няколко минути никой не му отговори.
— Ето тук е отбивката за поделението — посочи змеят Иван.
— Ние продължаваме наляво — допълни Алванд.
Знакът „забранено“ изглеждаше като накълван. Венета съобрази, че навярно е бил щедро дупчен за развлечение от старшини и офицери със служебни пистолети „Макаров“. Мъже.
Шосето съвсем изчезна под тесен черен път. Джипът жулеше клони и подскачаше. Гумите скърцаха по смръзналата се земя. По дълбоките коловози бе текла вода и оголила остър чакъл. Ясен сбръчка нос, ала не понечи да проговори.
— Още километър-два… — странно неопределено произнесе Алванд с помирителен тон.
Според Северин колата пълзеше като глиган право на юг, нищо чудно да вземе да цопне от североизточния бряг в Панчаревското езеро. Той сподели това с насмешка.
— Не пътуваме към Голи рид — отвърна Иван равнодушно, — а повече на изток. По-скоро ще нагазим язовир Пасарел. Обаче не се притеснявай. Пред нас са върховете Здравчов камък и Раковички могили, а и оттам до язовира има бая път…
Посумтя, раздвижи се и внезапно рече почти ядосано на съплеменника си:
— Ти как си стигнал дотук, дявол го взел?
— Летях — виновно призна другият змей. — Схващаха ми се крилата, събрате! Не можех да издържам все да пълзя…
Иван въздъхна с досада, смили се и отказа да хока.
Джипът влезе сякаш в тунел от вейки — толкова гъсти и разпрострени бяха храстите и дърветата, гумите забуксуваха в купища окапали листа. Но скоро луната се подаде в просвет и на Георгиев му олекна.