Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
— Имаме задължения… — заговори Алванд.
— Аз нямам задължения. Намерих я отново, за да я загубя още веднъж…
— И тя те е намерила отново. Не я лишавай от това.
— И теб навярно те чака тази чаша, събрате. Един от вас двамата с Радослав ще изпищи.
— Ако ти сега се справиш, и ние ще можем.
— Знам, всеки нещо е загубил, всеки нещо го боли… което значи, че е още жив и обича, и се страхува… И какво от това? Аз приключих. Изгори ме.
Алванд си позволи да изгуби търпение:
— Братко Крилане, а помисли за онези — малко ли са! — други заключени в този свят, търсещи същинското си „аз“ души! Ти познаваш мъката им, нима ще ги оставиш да я изпиват, без да знаят, че не е напразна!
Топлоотдаването откъм Иван се засили, Алванд го отбеляза, ала бе прекалено рано да ликува. И внезапно змеят се поддаде на емоция. Тя го издебна, заля и понесе на горчива вълна безсилен гняв. Вероятно кръвта на прабаба Алтема Звезднооката в жилите на шаркана бе кипнала.
Алванд скочи на крака и се развика:
— Ставай! И аз ли искаш да се просна като теб!! Да те вземат дяволите!!! Леж, че мри! Колко лесно! Ами Радослав? Да изгние ли искаш в онази дупка, без поне да се види с Верена!
Крилан го гледаше смаяно.
— Яааа…
Жълтоокият змей отпусна криле. Изведнъж разбра, че събратът му го слуша с нарастващо внимание и… че е прекъснал процеса на самоунищожаване! Алванд не съумя да анализира с какво предизвика успеха, не разбираше коя точно дума бе отключила волята на Крилан за живот. Ала не се замисли над разгадката, продължи овладян, но не по-малко настъпателен и настойчив:
— Ами Искра, която ще усети, че те няма Никъде?! Веднъж вече те е погребвала. Недей пак. Нека ѝ бъде известно, че те има Някъде, където и да е, но жив… Събрате, ами аз? Аз също искам да зная, че летиш по своя Път. Та ти си ми по-близък от кръвните ми роднини, все едно сме от едно люпило! Не ме изоставяй… Моля те. За обич МОЖЕ да се моли, Иван.
— Ах ти… — Крилан седеше, подпрял лакти в коленете си, и чешеше разхлабващи се юмруци с брадичка. Ноктести сенки над раменете му го загърнаха като от студ. — Знаеш къде да бъзнеш… Успя да се вчовечиш, змейски младежо. Изнудвач гаден! — добави ласкаво и плесна с все още призрачните си криле, изправяйки се. — Добре, хайде да дадем шанс на Любовта. Да тръгваме.
Погледна го и се разхили неудържимо, хазартно.
За миг Алванд почувства замайване. Сетне се усмихна в отговор — широко, щастливо, но и озадачено.
— Кой е тук? — надуши Крилан след няколко стъпки.
— Приятели. Искат да ни изпратят.
8.
Джипът се отдалечаваше от селото и се катереше по асфалтовата ивица нагоре. Зад тях искряха далечни светлинки по Витоша, отляво София сияеше като малка мъждива зора или догарящ горски огън. Аленееха сигналните пръстени върху комините на ТЕЦ-а в „Дружба“, а отдясно бе спотаена тъма, но и в нея се мяркаха светещи в самота прозорци, вероятно на вили. По диагонал напред, отвъд наклонени нивя, зад околовръстното и още празно поле, червенееше металургичната жарава на Кремиковци. Миниатюрни от разстоянието корпуси и комини на комбината, откроени в огньове на заводски пещи, се отразиха в капака на „Черокито“, сетне муцуната на автомобила се килна настрани, отклони се от цивилизацията и пое право към нощта.
Шосето зави надясно, мина през мост над напоителен канал. Някак изведнъж се изтръгна от облачни валма нащърбената Луна и бледо очерта две могили отляво. Зад по-високата, за която се залепиха очите на Иван, стърчаха голи тополи — като изправени скелети на прадревни рибешки мастодонти.
Джипът продължи към планината, по издигащия се нагоре терен, през шпалир шипкови храсти. Змейовете гледаха към луната, докато обрасла с борова гора стръмнина не я скри от техните немигащи очи. Малко преди това автомобилът намали заради голяма дупка в асфалта.
Склонът отляво стана гол и каменист, джипът заобиколи паднали на пътя парчета скали. Преминаха край бетонна стена с ръждиви железа — сигурно за укрепване на сипея, но твърде вероятно на това място някога да бе имало кариера. Вдясно на пътя спойка от дървета и мрак криеше Бог знае колко дълбоко дере, а зад него се гърбеше една от планинските гънки. Сребристосиви лунни лъчи загатваха тъмни къщи. Вилната зона.