Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
Арамис си помисли, че един кратък отдих не би бил безразсъдство, но да се продължи пътят все пак е по-добре. Още двадесет левги такова препускане и вече никой, дори д’Артанян, не би могъл да настигне враговете на краля. И така, за огорчение на Портос, те продължиха да препускат до седем часа вечерта. Оставаше само един преход до Блоа. Но тук непредвидена пречка разтревожи Арамис. На пощата нямаше коне. Прелатът си задаваше въпроса какви пъклени мисли на неговите смъртни врагове го лишават от средство за придвижване.
Той, който никога не бе смятал случайността за ръка на всемогъщия Бог, който винаги беше намирал причина за следствието, сега беше склонен да мисли, че отказът да им дадат коне в такъв час и по такива места е предизвикан от разпореждане, получено от горе и имащо за цел да пресече бягството им. Когато вече бе готов да избухне, та поне да получи обяснение, ако не коне, му хрумна щастлива мисъл:
— Няма да отивам в Блоа! Нямам нужда от смяна до следващата станция. Дайте ми два коня, за да мога да навестя един благородник, мой стар приятел. Имението му е близо до вашето.
— Позволете ми да узная как се нарича този благородник? — попита собственикът на пощенската станция.
— Граф Дьо ла Фер.
— О! — собственикът свали шапка с уважение. — Това е достоен благородник! Но при цялото си желание не мога да ви дам два коня. Всичките ми коне са наети от херцог Дьо Бофор.
— Ах! — възкликна измаменият и в тази надежда Арамис.
— Впрочем, ако пожелаете, можете да се възползвате от моята малка кола. Ще накарам да впрегнат в нея старото ми сляпо конче и то ще ви закара при графа.
— Ще заплатя луидор — каза Арамис.
— Не, господине, достатъчно е едно екю. Толкова ми плаща господин Гримо, управителят на графа, когато взема от мен колата. Не искам графът да ме упрекне, че съм накарал приятеля му да плати прекалено скъпо.
— Както обичате и особено както обича графът, когото в никакъв случай не искам да разсърдя. Вземете вашето екю, но никой не може да ми забрани да добавя луидор за сполучливата ви идея.
— Разбира се — отвърна зарадваният човек.
Той сам впрегна своя стар кон в скърцащата кола. По време на този разговор Портос представляваше любопитна гледка. Той си беше въобразил, че е разгадал тайната, и изгаряше от нетърпение да тръгнат по-скоро на път. Първо, защото срещата с Атос щеше да бъде приятна за него и, второ, той се надяваше да намери там мека постеля и хубава храна.
Когато всички приготовления бяха завършени, техният домакин повика един от работниците си и му нареди да откара пътешествениците в Ла Фер.
Портос и Арамис седнаха в колата и великанът прошепна:
— О, разбирам! Сега разбирам всичко!
— Така ли? И какво разбрахте, приятелю?
— Носим на Атос важно предложение от краля. Арамис смънка нещо.
— Не ми казвайте нищо повече — каза простодушно Портос, като се стараеше да уравновеси колата, за да избегне излишното друсане. — Не говорете и аз ще отгатна.
— Много добре, приятелю! Отгатвайте! Отгатвайте!
Към девет часа вечерта пристигнаха в Ла Фер. Луната ярко светеше на небето. Омагьосващата й светлина хвърляше Портос във възторг, но не се харесваше никак на Арамис. С някаква подхвърлена мимоходом забележка той изрази неудоволствието си.
— Да, да, разбирам ви. Та нали вашето поръчение е тайно!
След тези думи, произнесени от Портос, техният кочияш обяви:
— Ето че пристигнахме, господа. Озоваха се пред вратите на малък замък.
Тук отново ни предстои среща с Атос и Бражелон, които бяха заминали от Париж, след като се бе разкрила изневярата на Ла Валиер.
Ако има на света истина, то тя трябва да гласи следното: във всяка велика мъка има зрънце утеха. Мъчителната рана, нанесена на Раул, бе сближила бащата и сина и само Бог знае колко ласкави и нежни са били утешенията, изливащи се от устата и благородното сърце на Атос.
Раната не зарастваше. Атос, общувал тясно със сина си, постепенно бе вдигнал завесата над своето минало и сравнявайки живота си с този на Раул, го бе накарал да разбере, че мъката от първата изневяра е неминуема в човешкия живот и това е много добре известно на всеки, който някога е обичал.
Често се случваше Раул да слуша баща си, без да чува нищо, тъй като не съществуваше нещо, което да замени на влюбеното му сърце спомените и мислите за Ла Валиер. Когато се случваше това, Бражелон казваше на баща си:
— Всичко, което казвате, татко, е самата истина и аз зная, че никой не е страдал колкото вас, но вие сте толкова умен и сте понесли толкова много, че трябва да разберете слабостта на този, който страда за първи път. Плащам неизбежната дан на страданието. Но това няма да се повтори. Позволете ми да се отдам на скръбта до самозабрава, ако ще да изгубя разсъдъка си.