Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
— В теб говори обидата, събрате — не издържа Алванд. — Недей, виж…
Иван се учуди:
— Да се сърдя на Обичта си? Да ѝ се ОБИДЯ? Бих ли могъл!? Просто ми стана мъчно от това колко малко струвам в очите ѝ…
— Това не е вярно! — възрази Алванд. — Ти лъжеш себе си, Крилане!
— Когато даваш всичко от себе си, другият започва да се чувства излишен — сухо отвърна Иван. — Човешки закон. В този свят той е над всичко. Човешкият закон. Капан за змейове… научиха ни на несподелена любов.
— Но…
— Само не ме съжалявай. Дори от теб не мога го приема.
— Какво лошо има да жалиш?… Добре, не те съжалявам. Боли ме за теб. Нима допусна този свят да те излъже, че си нищо? Не му вярвай! Тук има прекрасни неща, които не мамят — виж тях! Защо ще вярваш на лъжовното в този свят? Виж истината в онези, на които не си безразличен. Защо те убеждава Злото тук, вместо Доброто, което ще ти извади очите!
— … тя казваше, че крилете ми са красиви — отрони Иван, без да го слуша. — И кое им е хубавото — криви са като на вампир… Ох, драконче… — Той се взираше във водата. Промълви:
— Не трябваше да будя драконче, Алванд. Сега тя ЗНАЕ какво ѝ липсва… и нека сега заспи! Пак да заспи… да дочака по-добри и волни времена. Времена за Вкъщи… — Изведнъж Крилан вдигна очи към другия змей. Погледът му бе необичайно бистър, дори твърд:
— И? Какво научи за хората, Алванд, съплеменнико и събрате? А?
Алванд мислено потърка криле и вкопчи въображаеми нокти в приятеля си. Не го даваше на Небитието! Не, не и не!
— По̀ са изтънчени от фамо-граморските народи. И изобщо не приличат на земеморци, струва ми се, че в нашия Свят човеците са някак огладени, прекалено ведри и отпуснати. Тук те са на ръба. Не успяват да разгънат истинското си великолепие, схлупват се и причиняват мъка и страдания, и самите живеят в мъка и страдания. Животът им е драма, същностите им са одрани, структурата на душите им е по-открита за наблюдение. Те са много разномерни същества. Като нас. Носят цялата хиперформа на Всемира. Като даденост, като заложби. Виждам я даже там, където е сплескана, размазана, самоограбена и унизена… Аз мога да се примиря с тях.
— А аз… вероятно… не.
— Радослав?
— Хм. Той сякаш е от друго тесто.
— Не е по-различен от другите хора.
— Но е от добрите хора.
— Но е хора.
— Хм. Какво още?
— Навярно имат основание все да се самосъжаляват за нещо загубено. Но то не е съвършенството, или както го наричат „невинност“. Човеците уж знаят, че съвършено е онова, към което няма какво да добавиш, няма какво да промениш, но пропускат да разберат, че съвършена е Смъртта. Не бива съвършенството да е цел. Целта е достойното щастие. Но те губят трайното си чувство за щастливост от самия живот, както го умеят децата им. Усещат, че нещо детско им липсва, но не могат или не искат да отделят ВАЖНОТО от цялото детство, защото го харесват преди всичко заради безгрижността, усещаната закрила, сигурността и че не им се търси сериозна отговорност.
Крилан се подсмихна бавно.
— Знаеш ли коя беше главната ми грешка, докато обитавах човешка кожа, събратко? — промълви той. — Когато исках нещо, смятах, че ще го получа, ако го заслужа. Не повече, но и не по-малко. Ха! Нищо в човешкия свят не е твое, докато не си го вземеш. Пък нека и с лакти — голяма работа, нали тук пръв значи прав! … Прекалено упорито търсех обичта. А тя не е лекарство против самота… Наистина, любовта е като слънцето, което свети и огрява всички — достойни и презрени, и които я приемат, и които я предават, и криещите се от нея в тъмни дупки, и които изгарят в лъчите ѝ…
Проклинайки се вътрешно, Алванд се впусна като върху плячка от полет и вметна още една доза жизнена сила.
Гласът на Иван леко укрепна — дали от лечителството, дали просто защото говореше за нещо, за което не бива да се шепти:
— Любовта е както живота, дава се без заслуги, в аванс. Каквото и да правиш, с нищо не можеш я спечели. Става само да я излъжеш, понеже е доверчива. И се подарява.
Горко на просилите топлина! Нивга не го прави, по-добре стой с протегната ръка на жълтите павета за жълти стотинки.
Горко на излъгалите Обичта!
Такива умират приживе. Душевна атрофия. О, хората се издяволиха да оскърбят самата Смърт! От жетварка на души я превърнаха в клошарка да прибира празни бутилки.
Не ѝ завиждам, Алванд. — Иван се оклюма. Отрони:
— Какво съм сега без нея? Ножица от една част — реже ли? Само кълца и боде… Нима е мислимо и допустимо да желая провал за обичта ѝ към друг, след като знам какво е! Няма значение дали е заслужена или не — това е любов… — Крилан косо погледна другия змей. — Изгори ме, събрате. Не искам да ме докосват човешки ръце, Алванд. Тези ръце винаги само вземат. Единствено сърцето им дава… и после ръцете си прибират обратно дареното, с лихвите. Не искам тези алчни ръце, Алванд. Не искам.