Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
— При мен, мускетар! — извика кралят. — Погледнете двама ни в лицето и ще видите кой е по-бледен!
Този вик сякаш събуди д’Артанян и го накара да тръсне глава. Без да се колебае, той тръгна право към Филип и слагайки ръка на рамото му, каза:
— Господине, вие сте арестуван.
Филип не вдигна очи към небето, не се помръдна от мястото си, сякаш беше прикован. Гледаше, без да откъсне погледа си от своя брат. С гордо мълчание го обвиняваше за всичките си минали нещастия и за всички бъдещи изпитания. Кралят почувства, че е безсилен срещу този няма упрек. Той наведе очи и бързо излезе от стаята, повличайки след себе си снаха си и по-малкия си брат, майка си остави простряна на три крачки от другия й син, когото за втори път тя оставяше да осъдят на забрава. Филип се приближи до Ана Австрийска и й каза с нежен и развълнуван глас:
— Ако не бях ваш любещ син, бих ви проклел, майко, за всички нещастия, които сте ми причинили.
Д’Артанян усети тръпки по цялото си тяло. Той се поклони на младия принц и без да вдигне глава, каза:
— Простете ми, монсеньор, но аз съм войник и съм се клел във вярност на този, който току-що си тръгна от тук.
— Благодаря ви, господин д’Артанян, но какво става с господин Дербле.
— Господин Дербле е в безопасност, монсеньор — обади се глас от дъното на стаята, — и докато аз съм жив и свободен, косъм няма да падне от главата му!
— Господин Фуке! — промълви, тъжно усмихвайки се, Филип.
— Простете, монсеньор — Фуке преднина коляно, — но този, който току-що излезе, беше мой гост.
— Това се казва приятели, това се казва вярност! — прошепна с въздишка Филип. — Те ме карат да обичам този свят. Да вървим, господин д’Артанян, водете ме там, където ви повелява вашият дълг.
Но в мига, когато капитанът на мускетарите се канеше да престъпи прага на стаята, се появи Колбер, който му връчи заповед от краля и веднага се отдалечи. Д’Артанян прочете заповедта и гневно смачка листа.
— Какво пише там? — попита принцът.
— Четете, монсеньор.
Филип прочете няколко изречения, написани набързо от Людовик:
„Заповед до господин д’Артанян да откара затворника на остров Сент-Маргьорит. Да се закрие лицето му с желязна маска. Под заплаха от смъртно наказание да се забрани на затворника да я сваля.“
— Това е справедливо — каза Филип смирено. — Аз съм готов.
— Арамис беше прав — прошепна Фуке на мускетаря. — Този е също толкова истински крал, колкото и онзи.
— Този е по-добър — отвърна д’Артанян, — но му липсваме вие и аз.
Глава двадесет и пета
ПОРТОС МИСЛИ, ЧЕ ПРЕПУСКА ЗА ХЕРЦОГСКАТА ТИТЛА
Арамис и Портос, като използваха предоставеното им от Фуке време, се носеха с такава бързина, че с тях можеше да се гордее френската кавалерия. Портос не разбираше защо го карат да развива подобна скорост, но тъй като виждаше, че Арамис пришпорва яростно коня си, и той правеше същото.
По такъв начин скоро се отдалечиха на двадесет левги от Во. Тук им се наложи да сменят конете. През този непродължителен отдих Портос реши деликатно да разпита Арамис.
— Ш-шт! — предупреди го Арамис. — Знайте само едно: нашето щастие зависи от нашата бързина.
Портос се устреми напред, сякаш все още беше мускетар от 1626 година без грош в джоба си. Магическата дума „щастие“ за човешкия слух винаги означава нещо. Тя означава „достатъчно“ за онези, които нямат нищо, и „повече“ — за другите, които имат достатъчно.
— Ще ме направят херцог! — каза Портос на глас.
— Възможно е — горчиво се усмихна Арамис.
Главата му беше пламнала. Напрежението на тялото все още не можеше да надмогне душевното напрежение. Всичко, което може да породи неудържим гняв, ръмжеше, гърчеше се и стенеше в мислите на победения прелат. По лицето му отчетливо личаха следи от тази жестока борба. Нестесняван от никого, той можеше да се отдаде на своите чувства и не се лишаваше от удоволствието да сипе проклятия при всяка грешка на своя кон и всяка дупка по пътя. Бледен, ту обливайки се в пот, ту пронизван от ледени тръпки, той пришпорваше коня си до кръв.
Виждайки това, Портос въздъхна жалостиво, макар че чувствителността не беше от главните му недостатъци. Така те препускаха осем часа до Орлеан. Беше четири следобед. Преценявайки още веднъж впечатленията от пътуването, Арамис стигна до извода, че засега няма защо да се опасява от преследване. Наистина, щеше да бъде съвсем невероятно отред, който е способен да се пребори с него и с Портос, да има на свое разположение толкова смени, колкото бяха необходими за преодоляването на четиридесет левги за осем часа. По такъв начин, дори допускайки възможността за преследване, бегълците изпревариха най-малко с пет часа преследвачите си.