Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
Бе труден избор, в него липсваше уважение, но змеят вярваше, че ще го разберат, ще изтълкуват намеренията му правилно.
И все пак отначало бе честно и достойно да направи един опит. Събратът Крилан се намираше в пространството на езика на заблудата, а оттук следваше, че може би не преценява своите мотиви правилно. Ала дори неговото решение да е било взето осъзнато и отговорно, вероятно имаше шанс Алванд да го разубеди — посредством същия Лъжовен език, който бе подмамил събрата Иван да се вкара в капан. Със същия език на заблудата трябваше да опита да го изкара оттам. Добре че Крилан още не бе овладял напълно Потока в организма си! Изборът на начина на самоубийство го издаваше, че не е напреднал твърде далеч за възрастта си в изкуството за телесна и здравна дисциплина. И с това даваше на Алванд възможност да помогне, без да прекодейства на приятелска воля, без да пречи на Пътя на Съдбата му. Само дано не се наложи да го спасява насила!
Младежът Алванд изведнъж разбра, че няма да се поколебае и за крайност.
Не искаше Иван да умре.
Не можеше да го допусне!
Усети, вече без ехо от съмнение, че мрачноватият шаркан с чудата съдба и труден нрав му е скъп, колкото никой друг от неговите приятели. Разбира се, и за тях би се борил и би умрял… но сега само те двамата с Иван-Крилан бяха тук, самотни в една чужда, а даже и враждебна реалност. Не, не е това, можеше да се завърне и самостоятелно, разполагаше с готов Проход…
Просто не желаеше да загуби Крилан.
Няма да те дам на Смъртта, приятелю. Тя очевидно не бърза… макар че не би пропуснала. Не, не би пропуснала такъв плод.
— Имаме Проход, събрате Иван.
— Така ли.
— Да. Човешки.
Полъх на намек за внимание.
— Двойка. Вероятно е сътворен от магьосника, когото усетихме в началото.
— Сигурен ли си, че са хора?
— Да! Край Прохода намерих мотор. Носеше миризма на хора. Мъж и жена, влюбени. А наоколо присъстваше остатъчна магия. Начинът, по който е създаден порталът, говори за добро владеене на Потока, но известно непознаване на техниките. Вероятно им е за първи път. Иначе никога не биха оставили подире си неколапсирал Проход. Запрях го с дъб в затворен контур, сега е открехнат…
— Може само да са били с човешки образ тия двамцата…
Отново безцветност. Пустиня, в която няма за какво да се закачиш. Сякаш удавник, когото вадят от водата за косата, пък тя му окапва и нещастникът поема отново към гибелни дълбини… Алванд стисна юмруци. Заболя го от неподвижните невиждащи очи на Крилан.
Но…
… за негова радост Иван проговори.
— Тя ми казваше:
„Прости им. Като простиш, ще прогледнеш, ще видиш и своите, и моите криле. Ние сме за друг свят“.
Тя беше решила. Всяка жена в края на краищата ще предпочете сигурното, познатото… питомното. Беше избрала. И не защото е „повече“ или „по-малко“. Някои неща не са съизмерими в линейно или количествено отношение. Следва да го знаеш това от математиката, другарю инженер… А инженер в превод от латински означава способен…
Алванд се досети, че Крилан бърка кой точно е дошъл, но не посмя да прекъсне събрата си.
— … тя отново не е същата онази змейкиня, която пробудих. Иска да прилича на тях… Сън ѝ бях, сън ѝ останах. Аз разбирам, събрате, разбирам как се е получило така. Било ѝ е много по-трудно от мен. Не е имала с кого да сподели, да се увери… да нахрани и помилва своята сляпа вяра, че има друг, наш свят, в който се усещаме истински, брулени от ветрове, но свободни! Свободни в свят, където никой не употребява думи за любов като оскърбления. Защо Доброто не може да побеждава, без да прояви поне мъничко зло? Защо само Злото най-добре въздава кой какво е заслужил? Само Злото въздава справедливост, ала такава справедливост, чието име е възмездие. Защо Доброто не умее да дарява облаги — освен ако не го пуснеш в душата си и не му се насладиш!… и толкоз. Друга файда — тц…
Алванд напрегнато наблюдаваше процеса. Ами ако събратът не е в състояние да прекъсне пикирането си в Небитието?! Ето, на моменти съзнанието му си представя друг събеседник от действителния! Оръженосецът се вкочани от извода си и ПРОПУСНА няколко думи. Слънца ми, като ЧОВЕК…
А Иван продължаваше — с насмешка, печално, равнодушно:
— … по-добро… по-лошо… крайно, умерено… истината била по средата — ха-ха!… Въпросът е поставен неправилно — как ще получиш верен отговор?
Замлъкна за миг, намръщи се и отрони надолу към водата:
— Кръжал съм, описвал съм все по-тесни кръгове… и накрая Я открих!… Какъв резил. Била е толкова близко. През цялото време — до мен. Даже я бях нарисувал правилно. А сега пак…