Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
Алванд съгледа своя събрат и другар в гръб. Отражението на софийските лампи в облаците бе предостатъчно, за да разчете текста върху мръсното парче вестник, кой знае кога и как попаднало върху пътеката. Също така ясно оръженосецът разпозна в позата на Иван-Крилан нещо твърде притеснително.
Докато го приближаваше с леки стъпки, змеят си спомни как бе започнал денят — с оранжева зора без сенки под рядък дъжд. В разсеяната жълта светлина необрулените от преминали слани дървета пламнаха с листака си като с нажежени жички и капките сякаш съскаха в тях. Някъде си пробиваше път синьото, както в песен… А сетне утрото взе че посивя. И стана студено. А пък сега, малко отвъд прага на същинската нощ, бе захладняло до почти мразовито.
И затова на този студен фон малкото топлина, която Алванд видя да се излъчва от Иван — твърде малкото, — категорично сочеше нещо нередно.
Младият шаркан се помъчи да върви по-шумно, надявайки се да привлече внимание.
Помириса трепване на механичен сетивен интерес и се ободри. Но веднага щом застана на две крачки зад Крилан, завари отчайваща картина. Плашеща. Изстиваща.
— Събрате?
Малко се изненада от себе си поради избора на обръщението, по-точно начина на изказ. Реши, че навярно така трябва — наистина Лъжовният език тук бе стопанинът, а те бяха гости…
— Гости? — промърмори Иван — Аз нямам гости. Аз самият съм гост.
— Мислех друго, събрате Крилан.
— А. Не те чух добре. Мечтаех си.
Иван говореше безцветно, отнесено, което накара Алванд да премине на по-високо ниво сетивност. Докато анализираше впечатленията си, жълтоокият змей предпазливо отвърна:
— Това е хубаво, приятелю Иван. Мечтите са криле, надеждите — окови.
Иван тромаво се обърна към него.
— Хм — издаде дрезгав звук той, но нищо повече.
Алванд обаче продължи, сканирайки биополето на събрата си — ниският интензитет на енергийния Поток никак не му хареса.
— Пишеше го на корицата на една от твоите книги, Крилан. Съчинил си цяла песен. Много хубава.
— Ха.
Диагностицирането се затрудняваше от враждебно вдигнатия щит на Иван, но Алванд внимателно изучаваше нескриваемите признаци за душевното състояние на своя другар и симптомите бяха един от друг по-тревожни. Дори лоши. Змеят си позволи да насочи струя жизнена сила под психочерупката на седящия, чието безразличие придобиваше ново значение с напредване на анализа.
— Събрате — сипкаво рече Крилан. — Ако обичаш… махай се. Остави ме.
Нямаше никаква твърдост в тона и аромата на желанието. Алванд разбра.
Отсече рязко:
— Не.
Иван пак така флегматично го погледна косо отдолу нагоре. Шавна пръсти и помръдна едното рамо.
— Ами седни тогава. Все ми е тая. Но не ми пречи. Само поседи с мен, докато… докато.
Алванд вече съвсем ясно виждаше-чувстваше, че събратът му е задействал бавно самоунищожение, равносилно на разрязани душевни вени: жизнените му сили лека-полека се топят, изтичат — тялото става все по-проницаемо, докато душата просто не се изпари от него… неусетна, почти нежна смърт. Съзнанието щеше да е ясно до сетния миг и напълно отсъстваше физическо страдание, по което друг шаркан би надушил събрат в беда.
— Защо го правиш? — каза Алванд.
Не знаеше как да постъпи и едва овладя емоциите си — за пръв път, откакто смени деветата си детска кожа. Нуждаеше се от хладен разсъдък, за да помогне. Но как? И… дали?
Крилан не сметна за нужно да му отвърне.
Алванд трескаво търсеше вярно решение. Помисли си, че навярно това, което изпитва сега пред Иван, е близко до състоянието „отчаян“ на хората. Не биваше да допусне отчаяние, макар в момента волята му да се бореше с инстинкта и поражданите от ситуацията реакции-настроения. Трябваше да остане господар на разума и сърцето си на всяка цена, независимо от онова, което щеше да избере за свое действие.
Каквото и да бе то, щеше да бъде подчинено на необходимостта.
Ала какво бе необходимо да се направи? Кое щеше да бъде правилно?
Той прецени, че разполага с известно време, преди жизнената сила в Иван да падне под критичния праг, отвъд който процесът ставаше необратим, а всякаква намеса — закъсняла.
И докато в представите си — следвайки закономерностите на Лъжовния език можеше да използва несигурния, но увлекателен похват, наречен въображение — следеше как върху измислен циферблат се сменят числа на обратен брояч, Алванд взе решение. И, веднъж взел решение, осмислил и приел целта, както всеки шаркан, той взе да планира какво да предприеме.