Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
Детективът насочи джипа към кварталите „Младост“. Подхвърли с едва доловим укор:
— Трябваше ли да ме плесваш с опашка? Остана ми белег.
— Ще ти е за здраве.
Автомобилът мина покрай Аско-Деница, намали зад закъснял в нощта рейс 213. На спирката слязоха съвсем малко пътници. Северин превключи скоростите, даде газ и изпревари автобуса.
— Ти си поет, Алванд — забеляза Венета.
Змеят се обърна. Пресегна се и улови пръстите ѝ. Неговите бяха много горещи и гладки. Лъхна я такова нежно чувство на благодарност, че тя издърпа ръката си и се сви зашеметена на задната седалка.
Северин почеса носа си.
Драконът се загледа напред.
Имаше още нещо, което го бе впечатлило, ала то отиваше на второ място, а Венета не бе го попитала за двете най-силни впечатления. И по-добре. Не искаше да казва на младата жена, че другият важен белег в паметта му от Горната земя щеше да остане неразбираемото за змея безразличие към чужда болка. Не съзнателно игнориране на нечие страдание, а тъкмо равнодушие. Навярно наистина хората бяха твърде многобройни за толкова тесен Свят.
Ала как, Слънца всемогъщи, при все това коравокожие човеците успяваха да събуждат-подаряват другиму толкова светлина! Трогателно, несръчно, пък така мило. Така истински.
— Поет е онзи, който открива-споделя истини — промълви змеят, — които може и да не е осмислил. Като в песните на Петя Дубарова. И Премъдрите скланят глави пред тази дарба. Никой не знае откъде иде другаде, освен от Вселенската сила, Обичта. Бих се радвал да израсна до Поет. Като побратима Радослав.
— Побратим Радослав? — сепна се Георгиев и пак се облегна. — Ааааа… Да.
Венета го стрелна с очи, Северин също надникна в огледалото.
Ясен скръсти ръце на гърди и нарочно показно се зарея с поглед навън.
— А какво ти хареса у нас? — попита Северин, като кой знае защо погледна към Венета в огледалото.
— Балет — без колебание отвърна змеят. — Културата на движение е на границата на възможностите на физиката ви. Неистова самодисциплина. Красота — като двуслънчев изгрев над океана след буря. Синхрон при групова хореография — като в шарканско ято, когато танцуваме, когато водим спасителна акция или сражение. Ако постъпвахте по същия начин с ума си, ако правехте същото и в другите сфери от живота си… но навярно причината е в това, че чисто като продължителност наистина живеете кратко, което е поправимо, а и не умеете да сгъстявате времето, да го изпълвате с щастие… Но балетът ви е почти съвършен. Като Смъртта.
Хората стреснато мълчаха.
Паузата се проточи. Всеки мислеше за нещо свое и Алванд учтиво притъпи сетивата си, за да остави онова, което се въртеше в главите на спътниците му, да си остане там. В края на краищата — то си бе тяхно.
7.
Северин спря на същото място, където бе паркирал „Форда“, следейки Иван и Искра. Фаровете осветяваха къпинака. Детективът забеляза сред сгърчените от слани листа повехнали черни ягоди.
Той изключи двигателя и попита змея до себе си:
— И сега?
Алванд не успя да отговори, защото Ясен му протягаше сгънат лист над седалката:
— Вземи това в Долната си земя. Там си го прегледай, може пък… — Георгиев сви рамене.
— Хартията е възможно да не оцелее в Прохода. Най-трайно бих го съхранил в паметта си.
— Ми… прочети го тогава.
Драконът хвърли един-единствен поглед върху написаното.
— Идеята за ментална експертиза на документи, картини и „т.н.“ ми се вижда разумна, нашите Мъдреци, а дори и по-млади шаркани го могат. Но останалото… Какво значи „либийски проблем“?
— Дай за момент… — Ясен взе бележката и плътно задраска „проблема“. — Все още има шанс сами да се справим. Другите неща… не държа незабавно да вземаш отношение.
Змеят кимна и рече:
— Почакайте ме тук. Или ако желаете, идете си…
— Нека ви изпратим — помоли Венета. — До Прохода. В знак на… приятелство. М?
Алванд се усмихна.
— Да. Добре. Тогава чакайте. Сега ще доведа събрата Крилан.
Змеят Иван бе тук.
Седеше върху стар нисък бент над неголямо вирче, до половината обрасло в изсъхнал от есента шавар. В откритата вода се отразяваше гъстеещ небесен здрач, приведена върба ронеше последните си листенца, тесни като върхове на стрели. Грамадата на Витоша чезнеше, контурът ѝ едва можеше да се проследи. Планетата на хората сякаш извръщаше лице от слънцето, което по някаква причина не бе отговорило на очакванията ѝ, и сега светът потъваше в безрадостна нощ. Поточе скръбно ромолеше по преливник на бента, покрит с дебел мъх — сега тъмносив като котешка козина. И навярно бълбукането, прилично на нечовешко ридание, идеше от мехурчета, родени от заседнали в пукнатините на водостока клонки.