Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
— Д-да. Но… Би могъл да го уплашиш, да го…
— Равновесие, Венета. Хаосът и Редът следва да са в равновесие. Защо аз? Защото бях там и защото бях в състояние да Противодействам. Бих изпитвал вина, ако бях отминал… — змеят замълча, заслушан в мислите на жената. — Разбира се, че е нечовешко. Затова и не твърдя, че е по-добро или по-лошо. Различност.
Алванд се обърна напред към шосето, осветено от фаровете на джипа.
— С което ни провали акцията да проследим как точно прехвърлят момичетата и откъде се снабдяват с бандероли за акцизни стоки — дрезгаво рече Георгиев.
Змеят не сметна за нужно да отговори.
Венета поиска цигара.
— А кое ви дава право така да раздавате правосъдие, Алванд? — промълви тя.
— Чуваме плач.
— Иван ни спомена, че вие не разбирате добре смисъла на казаното с човешки език.
— На всеки език плачът е един и същ — простичко отвърна змеят. — Ние Закриляме селата по всички ни достъпни светове. И го правим без жестокост.
— Какво ще рече „жестокост“ според теб, Алванд?
— Излишно насилие.
— Всяко насилие е излишно!
— Затова се стремим да го отбягваме, но не всякога остава алтернатива.
Пътуваха през Студентски град, където бе по-оживено и луксозни коли като тяхната се срещаха по-често. Алванд любопитно надничаше навън.
— Кафяви хора, жълти хора… — промълви Алванд. Озърна се към младата жена. — Не ще мога да ти разкажа всичко, хубава Венета — змеят за кратко отклони очи към Северин, — защото нямаме достатъчно време, а аз не съм разказвач. Аз съм Оръженосец.
— Това… в смисъл на някаква длъжност? Каста?
— Знам значението на думата. Не. Това е моята възраст и сегашен Път. Нося бремето и доброволния избор да воювам, ала още съм единак, затова не съм истински Воин.
— Прощавай — намеси се Георгиев, — колко дълго живеете?
— Предимно достатъчно.
— Ммм?
— Достатъчно, за да осъществим Съдбата си повече или по-малко пълно.
— Не… в години. Хиляда?
— Има много такива шаркани.
— Ами… две? Две хиляди.
— Не се съмнявам. Но ми е мъчно да смятам живеенето в години. Не е аритметика.
— Благодаря — Ясен отново се задълбочи в листа на коленете си.
— Светове — рече Северин замислено. — Не свят, а светове!… А ние сме на път да унищожим своя, дето ни е единствен! Май колкото повече имаш, толкова повече цениш…
Джипът сви след Спортната академия.
— Алванд, осъзнавам колко идиотско нещо ще питам, но… кое ти направи най-голямо впечатление у нас?
— Ето това, Венета, което каза Мъжът-на-Студа. Самомнението на хората. Човечеството не може да убие Земята. Засега. И навярно никога. Цели ери назад, още откакто Земята и Кашеп са били идентични в реалността си, а после Първото Живо е причинило разцепване на действителностите, през еона много пъти двата ни Свята са опустявали. Но не са умирали напълно. Прави ви впечатление гибелта на динозаврите преди два милиона и четиристотин хиляди югха, но още по-рано Голяма смърт е помитала планетата до почти тотално мъртвило. Само появата на свободен кислород в атмосферата е била грамадна катастрофа за много живи създания. Вие не сте способни да предизвикате такова нещо. Можете да се убиете сами, да повлечете в Небитието слепящи дузини на брой същества, ала подир време пак ще има много живот, който ще знае за вас, колкото вие знаете за динозаврите. И тъй ще бъде, докато са живи слънцата… Слънцето. А сигурно и след това. Това ме впечатли, Венета. Че нивга не спирате в знаене на своето място във Всемира.
Венета мълчеше.
Георгиев гризеше химикалката, зарязал писането.
Обади се Северин:
— Мъж-на-Студа?
— Не значи ли това името ти, Северин?
— По-скоро Мъж-който-прави-Тъпи-изказвания.
— Второто ти твърдение одеве бе мъдро.
— Ахммм? Да. Само че то обикновено се отнася за парите.
— Ти му намери по-добро осмисляне. Инак говориш за друго.