Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
Георгиев се загледа през прозореца, криейки раздразнение, мъчейки да се вземе в ръце и да не обръща внимание на глупави провокации, моментът хич не беше подходящ за дрязги… Ала няма ли поне капчица право тази кукла с компютър вместо мозък… и комай не е капчица… В този момент Северин загря за какво е ставало дума и наби спирачки пред зелен светофар.
Късметът им беше, че завръщащ се навярно от Перник товарен камион „ЗИЛ“ бе заел другото платно. Шофьорът вътре не посмя да се огледа към скъпия автомобил, а само благодари на Бога, че не си е натресъл главоболия с шашавите бухалкаджии в джипа.
Всички се люшнаха напред. Джипът се закова, но моторът продължи да мърка.
Детективът се обърна енергично, преметна ръка на облегалката и зяпна Ясен. Мълчеше.
— Добре — глухо рече Георгиев, — можеш да не го казваш. Знам какво мислиш.
— Така ли? Това би могъл да го каже той, не ти!
Алванд с непроницаемо лице ги наблюдаваше от мястото си.
— Ако сега ми се разкрещиш как така съм могъл да ви излагам на непроверен риск… сигурно ще си прав. Не сигурно. Наистина прав. Оставих те да следиш… змей, без да те предупредя, Сево, Бога ми, вярвах, че той няма да застраши живота ви!
— Знаеше или вярваше в това, братовчед? — изговори Северин спокойно, но личеше, че отвътре клокочи.
Ясен не отвърна веднага, за секунда прехапа устни и потисна въздишка.
— Съжалявам, Сево. В крайна сметка се радвам, че нищо лошо не се случи. Оказа се вярно — змейовете не вредят на свестни хора… Нямам предвид себе си. Не се нерви.
Но Северин бе спрял да се ядосва също така отведнъж, както преди малко беше избухнал. Мълчаливо гледаше профила на Ясен, чиято скула съвсем леко трепкаше от стиснатите зъби. Изпита нещо като болка, мъка и само отрони тихо:
— Колко си се променил за тези години, братчед. Изобщо не го забелязах. Да, не усетих кога си станал друг човек.
— Сево…
— Няма нужда. Не ми идва отвътре да ти се разсърдя. Обаче няма да мога да го забравя, Ясене. Край, за това повече дума не обелвам и нищо не ща да чувам. Животът продължава, кръвта вода не става, рода не се забравя!
— Сево.
— Кажи, братчед.
— Дай една цигара.
— Заповядай. Ама язък — половин година устиска.
— И още толкова ще устискам, обаче сега… Имам си огънче.
— Нека аз.
— Мерси.
Северин се озърна към Венета, усмихна ѝ се извинително и погледна Алванд.
— Тръгваме, нали, змейо?
Джипът продължи. Редки пешеходци запротестираха към тежкарите, за които червеното не е закон, но чак след като автомобилът отмина.
Знаеш ли с кого си имаш работа?…
— Защо постъпи така с онези хора, Алванд?
— Защото ги срещнах за втори път. Не бяха наказани — змеят погледна към Ясен, който с отсъстващ вид изучаваше нощните софийски предградия. — И затова ги наказах аз. Дори проявих твърде много милост към един от тях.
— Ясене?
— Нали ти казах, пипвали сме ги, но трябваше да ги пуснем под гаранция. Бяха парализирани на… на местопрестъплението. Обаче се отърваха. Даже униформените колеги си имаха неприятности, понеже тази „парализа“ не можа да бъде медицински обяснена и онези ни обвиниха в полицейско насилие…
— И колцина още такива юнаци са ви подарили змейовете, а вие сте ги пуснали да си идат по живо по здраво? Заради това ли очакваше убийства? Екзекуции.
— Венета, трябва ли да отговарям пред теб за цялата правоохранителна и правораздавателна система в тая шибана държава? Ако стана някой ден министър, тогава ела да ми теглиш ремъци от гърба, аз ще ти държа солничката, но сега, моля, остави ме на мира!
— Нямаше ли да е по-честно да ги убиеш, Алванд?
— Този свят не е мой.
— Но се намеси. Можеше да отървеш жертвите им само. А с онези… да постъпиш… благородно.
— По-благородно от това? — искрено се учуди Алванд. — Наказаните имат възможност да намерят по-добър Път за своята Съдба. Бях длъжен да се намеся. Но се отказах да искам сметка от местните съдници, задето не са взели мерки… Той не ме разбира правилно — Алванд посочи Георгиев, който трепна.
Ясен тъкмо бе измъкнал изпод себе си ученическа тетрадка и нещо драскаше в нея.
Венета не махна с ръка, но помръдна пръсти.
Алванд добави:
— Но един от злодеите наистина убих.
Георгиев го погледна изпод вежди. Венета замръзна.
— Онзи, за когото си мислиш, че е избягал зад граница — обясни змеят на Ясен и върна погледа си към младата жена. — Хората не са лоши, макар че вършат лоши неща. Злодушието е нещастие. И не можех да им помогна като Лечител, затова им станах Съдник. В моя свят нито един от тях не би заслужил милостта, която им дадох, защото преди са ритали робините си в корема, за да убият заченати деца. Убийците на деца не се щадят. Аз — пощадих, само защото този свят не е моя същинска отговорност. Вгледах се в тях и в един забелязах, че вече е мъртъв приживе. За другите имаше надежда. Но последният не уважаваше чуждия живот. Не уважаваш живота — значи не цениш и своя. Не му взех нещо, за което наистина е милял. Ако му се свидеше, нямаше да постъпва така и да се радва на чужда болка. Не, Венета, не се гордея с това. Но не изпитвам вина, странно е, че мислиш за вина. То е мое задължение — срещна ли на пътя си зло, да го смачкам, след като не съм могъл да го възпра на време, да го предваря. Приемаш ли отговора?