Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

— Дали Дом на раздялата е истинското име на тази постройка? — попита той Гелое, когато тя се приближи с кремък и огниво. За миг тя не му обърна внимание, а клекна пред огнището и заизбива искри върху масурите кора, пръснати около дървата.

— Това име е толкова добро, колкото и всяко друго. Аз бих я нарекла Зала на сбогуването, но тролът реши, че знае повече ситски. — Тя се усмихна криво. Между ръцете й се издигна нишка дим.

Саймън помисли, че Гелое може би се шегува, но не беше съвсем сигурен.

— Сбогуване, понеже двата рода са се сбогували в тази зала?

— Смятам, че това е мястото, където са се разделили, да. Където на съгласието е нанесен удар. Смятам, че тя има или е имала някакво друго име за ситите, защото е използвана дълго преди разделянето на двете племена.

Значи беше прав: неговото видение му бе показало миналото на това място. Той разглеждаше замислен колонната зала, колоните от гравиран камък, все още чисти и с ясно очертан релеф след безброй години. „Сънародниците на Джирики някога са били страхотни строители, но сега домовете им в гората са променливи и непостоянни като птичи гнезда. Може би ситите са били мъдри, като не са пускали дълбоки корени“. И все пак убежище, което е винаги на мястото си, дом, който не се променя, точно сега му изглеждаше най-прекрасното съкровище на света.

— Защо са се разделили двата рода?

Гелое сви рамене.

— За такава голяма промяна причината никога не е една, но съм чувала, че смъртните имали пръст в това.

Саймън си спомни последния, ужасен час в Ясира.

— Северната кралица — Утук'ку. Беше побесняла, че ситите не прогонили с камшици смъртните от страната — така каза. И каза също, че Амерасу не трябвало да ни оставя живи. Нас, смъртните. Като мен. — Трудно му беше да мисли за Амерасу, Родената на кораб без срам: убиецът й бе казал, че я е намерил, като го е проследил до Джао е-Тинукай'и.

Магьосницата го изгледа вторачено.

— Понякога забравям колко много си видял, момче. Надявам се, че няма да забравиш, когато ти дойде времето.

— Какво време?

— Колкото до разделянето на ситите и норните — продължи тя, без да обръща внимание на въпроса му — смъртните са замесени в него, но се говори също, че двата рода не живеели задружно дори в страната, от която са дошли.

— Градината?

— Да, така са я наричали. Не знам добре историите — такива приказки никога не са ме интересували особено. Винаги съм работела с нещата, които са пред мен, които могат да се пипнат, да се видят и да им се говори. В това е била замесена жена, а също и мъж от Хикеда'я. Тя е умряла. И той е умрял. И двете семейства били много опечалени. Това е стара работа, момче. Ако отново видиш приятеля си Джирики, попитай го. В края на краищата това е историята на собственото му семейство.