Детето на нощта [bg]

Ериан хукна през градината и блъсна вратата, писъците на Лиана кънтяха в ушите ѝ. Свърна надясно и се втурна по кори­дора към учебните зали на Ал-Дречар, скрити навътре в хълма.

Детето вече хлипаше и звуците изтезаваха душата на Ери­ан. Гневът ѝ се разгоря. Нахлу през двукрила врата и едва не премаза Ренерей, която я улови за ръката и ѝ попречи да про­дължи.

- Пусни ме! - изсъска Ериан.

- Успокой се. Какво ти става?

Ериан се мъчеше да измъкне ръката си, но не успяваше.

   - Онези проклети вещици измъчват дъщеря ми.

- Ериан, уверявам те, че не биха го сторили за нищо на света.

Но от нехайния, леко присмехулен тон кръвта във вените на

Ериан кипна.

- Пусни ме. Веднага.

- Не и преди да се укротиш.

Чак сега Ериан се вторачи в Ренерей, която се извърна не­волно.

- Или ме пусни, или ще се разправя с тебе тутакси. Отивам да видя дъщеря си.

Елфидата се отдръпна и Ериан продължи тичешком, без да се озърне, към ехтящите в ума ѝ звуци. Влезе в Залата на це­лостта толкова яростно, че вратата се удари в стената.

- Каква правите, по дяволите?! - попита невъздържано, но последните думи заседнаха в гърлото ѝ.

Лиана, наглед доволна от всичко, рисуваше на малка дъска с цветни тебешири. Ал-Дречар се бяха скупчили около масата и съсредоточено наблюдаваха как се справя.

Ефимер вдигна глава.

- Ериан, изглеждаш смутена. Случило ли се е нещо?

Ериан се навъси. Хленчещият плач в съзнанието ѝ бе изчез­нал, от писъците остана глухо ехо.

- Чух... - запъна се тя и прекрачи към тях. - Лиана, добре ли си?

Без дори да я погледне, момичето кимна.

- Да, мамо.

Ериан пак се взря в Ефимер, която заедно с Авиана идваше към нея в оскъдно обзаведената, но сгрята от огнища зала. От­блясъци от пламъците играеха по полираните каменни стени и таван. Тя ги посрещна още по-намръщена.

- Чух... в главата си. Лиана плачеше и пищеше. Същински ужас.

- Представям си - кимна Авиана. - Вероятно се отърсва от спомени, без да го съзнава. Съжалявам, че те е засегнало тол­кова силно. Не очаквахме да има и такива последствия. Но как­то виждаш, всичко е наред с Лиана.

Двете елфиди напираха към нея и Ериан изведнъж се усети, че я изтикват полека към вратата.

- Не беше видение. Не съм си го измислила.

- Никой не казва подобно нещо. - Ефимер вече я побутваше по рамото да излезе. - Може би ще ти олекне на чист въздух.

- Ами да... Лиана, искаш ли мама да е при тебе?

- Не - прозвуча весел отговор.

- Както кажеш.

Ериан нищичко не проумяваше. Дотича, привлечена от ви­ковете на болка и страх, както се бе случвало стотина пъти в Дор­довер. Но поне привидно нищо не тормозеше Лиана. Отърсвала се от спомени... Може би. Трябваше да поразсъждава над това.

- Ще огледам сградата отгоре, ако не сте против - каза на Ал-Дречар.

Ефимер се усмихна.