![Знакът на жрицата [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/4/6/7/znakt-na-zhricata-bg-download.jpg)
Знакът на жрицата [bg]
- Автор: Кобербёль Лине
- Серия: Жрицата на срама #2
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: Персей
- ISBN: 9789549420555
- Переводчик: Неда Димова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Знакът на жрицата [bg]». Краткое содержание книги:
Беше мечът ми или по-скоро каквото бе останало от него. Тъй като бях загубил, той по право се падаше на Ивайн, но мъжът нямаше полза от счупено острие.
— Какво да го правя? — попита ме Салан.
Аз вдигнах рамене.
— Ти най-добре знаеш — рече ми той.
В този миг най-много ми се искаше да го изхвърля. Носеше само беди. И изведнъж осъзнах какво имаше предвид Нико, като каза, че не обича мечове. Но аз отново го опаковах и му намерих място в дисагите. Може би можеха да го разтопят и изковат някакъв по-полезен предмет от него — котле или нещо подобно.
Макар че следите от меча на Ивайн вече бяха жълто-зелени, а не черни, пак се наложи Салан да ми помогне да се кача на седлото. Хванах юздите на Фалк и се подготвих да тръгна.
— Ей, почакай, момче! — спря ме Салан. — Цялото ти чело е черно.
Опипах лицето си. Усетих едно мазно петно точно между очите, където ме бе ударила майката на Тавис. Опитах се да го изтрия с ръкав, но не беше лесно.
— Майката на момчето, удари ли те? — попита ме внезапно Салан и изглеждаше притеснен. — С Черния юмрук ли?
— Да, удари ме — отвърнах му аз. — И ръката й беше намазана с нещо.
Салан стоеше неподвижно. Той не помръдна толкова дълго, че дори кафявият кон изгуби търпение и го побутна с муцуна.
— Какво има? — запитах аз. — Какво й има толкова на тази ръка?
Салан извади нещо изпод ризата си.
— Ето — рече той и ми подаде една малка кесийка, която носеше на кожена връв на врата си. — Мисля, че е добре да вземеш това за известно време. Поне докато се прибереш при майка ти. Тя е умна жена и сигурно разбира и от тези неща.
— Какво е това? — попитах аз и претеглих кесийката с ръка. Беше доста лека, а нещо вътре шумолеше. — Защо ми е?
— Това са само няколко вида сушени билки. Детелина, ружа, алпийска роза и копър. Майка ми го направи. Не знам дали действа, но си струва да проверим.
— Да действа? Срещу какво?
— Срещу лоши погледи и така нататък. Черната ръка не е шега работа.
— Да не искаш да кажеш, че… че тя ме е проклела?
— Ето ти подаръка — беше ми казала тя. — Една нощ с моите сънища. И после бе добавила, че ще прокълне мен и цялото ми семейство да гнием в ада.
— Какво имаше на ръката? Какво е това, Салан?
— Лой. Пепел. И със сигурност още едно-две неща. Сега си сложи това на врата и да се махаме оттук.
Въпреки че водехме с нас и сивото пони, се прибрахме по-бързо, отколкото ако бях яздил сам, защото Салан познаваше пътя по-добре от мен. Ако тялото не ме болеше и не бях уморен и пребит от бой, можеше да стигнем и за един ден. Но следобеда вече едва се държах на коня и Салан ни намери хубаво място за лагеруване под едни брези до малко поточе. Аз търках мазното петно със студена вода, докато не изчезна и последната следа от черната ръка на жената. Но не можех да забравя какво беше казала. През нощта ми се присъниха ужасни сънища, в които се намирах сред черна вода, слузести водни растения и ужасно студени камъни. И риби. Риби, които ядяха очите на Дина.
Събудих се в дългия студен час, който започва с просветляването на небето и завършва с изгрева на слънцето. Бях толкова щастлив, че съм буден и така се страхувах да не заспя отново, че реших да оседлая Фалк. Но Салан продължаваше да спи, а и конете клюмаха с глави и мижаха. Аз седнах, облегнах се на една бреза и зачаках, като се опитвах да забравя рибите и очите на Дина. Най-вече се стараех да не мисля за мама и за изражението, което щеше да придобие лицето й, когато чуеше каквото имахме да й кажем.
Стигнахме до Баур Кензи по пладне. Беше някак странно да прехвърлиш върха на хълма и да видиш собствения си дом как си стои там долу — съвсем малък и обикновен. Той, естествено, не се бе променил особено за седмицата, в която ме нямаше. За разлика от мен. Имах чувството, че… вече не живеех там. Че не ми беше тук мястото. И точно поради това усетих невероятно силна привързаност към всяка една глупава кокошка там, долу, към всяка леха със зеле в градината до кухнята, към всеки чим трева, който с такива усилия бяхме поставили на покрива миналата есен.
Мама бе седнала на дръвника до навеса за дърва и се грееше на обедното слънце. Надявах се това да означава, че силите й се бяха повъзвърнали. Щеше да има нужда от тях. Тя махна, когато ни видя. След това рязко се изправи. Бе забелязала Сивушкото и празното седло.
Не каза нищо преди да се приближим съвсем.