Кралят на моста

— Джор, пази момчето или ще ти отрежа топките и ще нахраня змиите с тях.

— Винаги, Бабинке — проточи Джор и закрачи след Арен и Лара. Скоро ги задмина. — На ваше място бих ускорил крачка. Тя не е от жените, които са свикнали да им отказват.

Арен изсумтя, но не тръгна по-бързо.

— Трябваше да се сетя, че ще поиска това. Дърта кукумявка, все държи да командва.

Беше вярно, че искаше да командва, но същевременно Бабинка беше и прекалено хитра. Лара може и да си тръгваше с Арен, но не бе забравила предупреждението на старицата. Ако не внимаваше, Арен можеше да започне да се вслушва в това предупреждение.

— Не може да й се сърдиш, задето иска да опази внука си. Тя те харесва. — Лара заобиколи внимателно дърво, от което бе увиснал огромен паяк.

— Повечето хора ме харесват. Доста съм чаровен, или поне така са ми казвали.

Лара му хвърли поглед, изпълнен със съжаление.

— Кралете не бива да приемат комплиментите сериозно. Около тях винаги гъмжи от подлизурковци.

— Какъв съм късметлия, че имам теб, за да ми казваш грозната истина.

— Красиви лъжи ли предпочиташ?

— Може би. Не съм сигурен, че крехкото ми его е готово да понесе такава жестокост. Войниците ми ще откажат да ме следват, ако всяка вечер ме виждат да плача над чашата си.

— Пробвай да плачеш във възглавницата, тя поглъща звука.

Арен се засмя и обърна поглед към къщата.

— Какво ти каза тя?

Лара му показа корена и спря, щом осъзна, че Бабинка сигурно е очаквала Арен да й откаже. Което повдигаше въпроса защо го беше направил. Предположи, че причината е по-сложна от евентуалното му желание да я вкара в леглото си.

— Изглежда, не й харесва мисълта, че може да повърна върху ботушите ти.

Той я възнагради с лек смях, от който по гръбнака й пробяга тръпка. После издърпа превръзката за очи от колана си и раменете на Лара се стегнаха инстинктивно, докато я връзваше. Пръстите му миришеха на сапун.

— Да вървиш ли предпочиташ, или да те нося?

— Да вървя.

Не след дълго тя съжали за това решение, когато се препъна за десети път. Щом стигнаха хладния мрак на колоната, я заля вълна на облекчение. Арен я държеше за раменете, докато се качваше по стълбата, а тя броеше стъпалата, за да прецени разстоянието.

Когато се озоваха в моста, тръгнаха по-бързо, без никой да говори. Далечното тръбене на рог се чу съвсем ясно в тишината — протяжният и скръбен зов проникна през дебелите каменни стени около тях. Арен и останалите замръзнаха на място и се заслушаха. Рогът прозвуча отново — същата протяжна нота, последвана от няколко по-къси изсвирвания, които се повториха три пъти без паузи помежду им, а по средата на четвъртото рогът замлъкна, сякаш някой го беше дръпнал от ръцете на тръбача.

— Серит зове за помощ — каза Джор.

— Тамошните цивилни тръгнаха ли за Прилива на войната? — попита Арен.

Прилив на войната?

— Не.

Дори с превръзка на очите Лара усети напрежението, обхванало групата — припукваше като въздуха преди електрическа буря.

— Кой е най-близо? — Гласът на Арен потрепери. Намек за нещо, което Лара досега не бе долавяла у него — страх.

Джор се прокашля.

— Ние.

Мълчание.

— Не можем да я оставим сама в моста — отсече Арен.

— Не можем и да оставим някого с нея, а нямаме време да я върнем при Бабинка.

Лара прехапа език — искаше да се включи в разговора, но знаеше, че е по-добре да си мълчи.

— Няма как. Ще трябва да я вземем с нас. — Ръцете на Арен докоснаха леко бузата й, когато посегна да свали превръзката. — Не изоставай. Не вдигай шум. И когато битката започне, стой настрана.

Лара кимна, като се молеше Арен да приеме вълнението й за страх.

— Добре.

Те се втурнаха напред.