Пренощува облачето златно
- Автор: Приставкин Анатолий Игнатьевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пренощува облачето златно». Краткое содержание книги:
Гладът, изпепелявайки човешката душа, я превръща в пустиня, свежда всички мисли, желания, надежди към едно — да се нахраниш до насита.
Централните персонажи в повестта са деца, със съдби, опустошени от сталинските репресии и войната, белязани от сирачество, и живот на ръба на престъпността. Безпризорен, безпощаден свят… Със свои закони и свое беззаконие… Не само малолетните герои, но и наред с тях и ние, възрастните, сегашните читатели, изпитваме крайно изумление. Самият писател не без удивление си спомня своето ограбено детство, скитничеството сякаш че не е било… Случило ли се е това и с него, имало ли ги е Кузминчетата, преселниците-колонисти, депортираните чеченци?… Същото това чувство съпътства Приставкин, когато той разказва за Русия, тръгнала на път — всички бързат, пътуват.
А в Кавказ, където довеждат бездомните сираци, нивите са с несъбрана реколта, зреят ябълки, цъфтят цветя. И никъде няма нито един човек. Тишината и пустотата усилват удивлението, но също така и страха… Когато изстрелите и взривовете нарушават тишината, до яснотата е все още твърде далече…
И отново енергичният домакин току понечваше да им ливне водка, сякаш снощи нищо не бе се случило.
Може пък наистина нищо да не се е случило? Братята си спомняха само началото, останалото тънеше в някаква мътилка. Някой се фукаше, крещеше нещо; някой ги викаше нанякъде…
А може би никой не бе крещял, никой не бе ги викал, защото и двамата сънуваха нещо такова… юначно, с коне… Препускаха нанякъде с коне, чак дъхът им секваше от този галон. Трудно им беше да отделят съня от действителността, но едно беше сигурно; в действителността не може да е имало коне!
И ето че Колка си спомни за дрехите, погледна към къта, а после-към Сашка. И Сашка се сети за дрехите.
Иля улови погледите им, бързо попита:
— Какво? Нещо да не изгубихте? — и някак странно се захили. Мустаците му зашаваха.
— Ами палтото… къде е? — попита Колка.
— И калпакът? И това… обущата? — добави Сашка.
— А, за тях ли говорите? — простодушно се учуди Иля. — Ха! Че те са далеко… Не можем ги догони вече!
— Как тъй… Не можем ги догони ли? — попита Колка и погледна Сашка, после двамата се втренчиха в Иля, който между другото продължаваше да им се усмихва. Но по едно време усмивката му изчезна, той угрижено попита:
— Ама нали ми ги подарихте… тези парцалки? Правилно ли ви разбрах снощи?
— Подарихме ли ги? — не разбра Колка и очите му се ококориха.
— Ние? Да сме ги подарили? — повтори след него Сашка.
И двамата се опулиха срещу Иля, сякаш го виждаха за пръв път.
— Ама вие какво? Не си ли спомняте как ми ги подарихте?
Но Иля и без това виждаше колко са смаяни братята. Стана, доля им чай. Отчупи им по парче чурек. Седна, покрусено поклати глава.
— Ха! Бива си ви… Ами да ви напомня тогава, а? — И тъй като братята продължаваха да мълчат, им разказа за снощи, как започнали пазарлъка, как той им предлагал да си изберат картофи, царевица или пари, а Сашка поискал сланина. А когато решили да им даде парче сланина и кофа картофи, именно Сашка изведнъж заявил: я вземай всичко даром! Утре пак ще донесем! Иля, то се знае, категорично отказвал, но тогава и Колка се присъединил към брат си и започнал да настоява, да придумва Иля в чест на братската им дружба да вземе тия глупашки дрехи, да ги маха, та да не ги гледат. А на тях нищо не им струвало пак да пребарат това складче. Където, според обясненията на Сашка, само изместили резето…
Братята изслушаха Иля, вперили очи в пода. Дори не се спогледаха. Не можеха да си спомнят нищо подобно. Но щом Иля знае и за резето… Тогава… Юнашки са профукали дрешките на пияна глава!
Иля предложи да сложи още чай, но братята забързаха да се прибират.
— Ха! Разбирам! Времето не чака! Не чака! — оживи се Иля и стана. Станаха и братята. — Винаги можете да разчитате на мен… Като на близък — бъбреше той, изпращайки децата през двора. — Само да ми свирнете, аз съм насреща! Виж, подаръци вече не вземам, да си го знаете! Измествайте резето, носете дрехи, но… Срещу суха пара! Е? Спазарихме ли се?
Колка и Сашка колебливо кимаха. Бяха потиснати. На ти сега пазарлък, хубаво се подредиха!
Вече до портичката Колка с въздишка се извърна и без да поглежда Иля в очите, попита, гласът му звучеше жално:
— Но… Може ли да ни дадеш малко сланина… Ще я вземем.
Сашка не се обади. Дори се извърна, да не гледа унижението на Колка.
Иля вече бе тръгнал да се прибира. Изненада се. Възкликна:
— Сланина ли? На вас… Сланина? — и направи пауза, втренчил се в братята от упор. — Че вие, лакомии такива, снощи цялата я излапахте, остана ми само кърпата със солта!
Братята мълчаха, бяха смазани. Не си спомняха и за сланина, освен за онова парченце, дето им го бе тикнал Иля за мезе.
— Хапвате си вие, и още как!… Лапате за четирима! — Иля въздъхна, толкова неприятно му беше да отказва на най-добрите си приятели.
Изведнъж се оживи:
— Ха! Я почакайте! Да видя, може пък…
Щедростта му просто бе неудържима. И щедростта, и широкото сърце. Та нали не можеше да пусне най-добрите си приятели с празни ръце!
Влезе в къщата, после се върна, носеше малко парче сланина, колкото половин длан. Намери листо репей, зави го. Побави се, поколеба се, веднага пролича, че дава последната си храна. Дето се вика, от сърцето си я къса!
Направо им го каза, подавайки парчето:
— Тъй да бъде, в името на нашата дружба… Аз ще преживея как да е…