Краят на детството
- Автор: Кларк Артур Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Роман Сушков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Краят на детството». Краткое содержание книги:
Преводът е посредствен и явно е правен от руски. Позволих си да направя бегла редакция, за да отстраня това, което най-много боде очите. Според мене промените не нарушават авторските права на преводача и не променят неговата отговорност за качеството на превода.
Разбира се, че щеше да преодолее страданието си. И други са преживявали подобен крах — раните са заздравявали и после човек е бил способен дори да каже: „Така е, не бих могъл да обичам тази жена истински!“ Но имаше още много време до тази решителност и сега животът на Ян бе страшно объркан.
Другата му обида беше още по-дълбока и неизлечима — Свръхвладетелите разрушиха честолюбивите му мечти. Ян беше романтик не само със сърцето си, но и с ума си. Подобно на много други млади учени и той се носеше във въображението и мечтите си из океана на неизследвания космос от времето, когато бе покорен за пръв път въздухът.
Преди век човекът беше стъпил на първото стъпало, което водеше към звездите. И в този миг — нима беше просто съвпадение? — хлопнаха под носа му вратата, която бе изход към Вселената. Свръхвладетелите не налагаха забрана над никакви човешки дейности (важно изключение беше само войната), но поставиха края на изследванията в областта на междупланетните полети. Твърде голямо се оказа научното им превъзходство. Човечеството, в определен смисъл съвсем навреме, отпусна ръце и се захвана с други неща. Глупаво беше да се строят ракети, когато Свръхвладетелите имаха несравнимо по-съвършени двигатели. Но те не обелваха и дума за тайната на тези двигатели.
Няколкостотин човека бяха ходили на Луната и построиха там обсерватория. За целта използваха малък кораб, предоставен им от самите Свръхвладетели. И макар че можа да бъде обстойно изучен от любопитните специалисти, този примитивен за Свръхвладетелите летателен апарат си остана почти пълна тайна.
Човекът все още беше пленник на собствената си планета. И тази планета, която сега бе много по-добре устроена, бе и много по-малка отпреди сто години. Унищожавайки на нея войните, глада и болестите, Свръхвладетелите унищожиха заедно с това храбростта и приключенията.
Луната изгряваше и небето на изток постепенно се наливаше със слабото й млечнобяло сияние. Ян знаеше, че главната база на Свръхвладетелите се намира в бастиона на кратера Плутон. Навярно товарните кораби вече седемдесет години кацаха на Луната и излитаха оттам, но Свръхвладетелите бяха престанали да го крият — и сега техният старт можеше да бъде видян добре от Земята. Не беше трудно да се различат с двестадюймовите телескопи сенките на исполинските кораби — под лъчите на изгряващото или залязващо слънце те се простираха на мили върху лунните равнини. Всяка стъпка на Свръхвладетелите предизвикваше огромен интерес у хората — те наблюдаваха внимателно всички движения на корабите им и постепенно откриваха някакъв ред в техните действия — макар и да не им бе ясно от какво се обуславя той. Една от тези гигантски сенки изчезна преди няколко часа. Ян знаеше какво означава това — някъде откъм тази страна на Луната привичен, но загадъчен за хората кораб се готви за път към своята далечна и неизвестна родина.
Ян още не беше виждал как стартира към звездите такъв кораб. При ясно небе това се виждаше от половината свят, но на Ян не му бе вървяло никога. Не можеше да се предвиди кога е началото на такъв полет, а и Свръхвладетелите не съобщаваха за това. Ян реши да почака още десетина минути, преди да се върне в гостната.
А това какво беше?… Видя, че е само метеор, който се плъзна до Еридан. Ян затаи дъх, забеляза, че цигарата му е изгаснала и си запали нова.
Беше я изпушил наполовина, когато на петстотин хиляди километра от него излетя междузвезден кораб. Върху фона на бледото зарево на изгряващата луна припламна мъничка искра и започна да се издига към зенита. Движеше се едва забележимо, но постепенно увеличаваше скоростта си. Колкото по-нагоре отиваше, толкова по-ярка ставаше тя и изведнъж угасна и изчезна от погледа на Ян. След миг се появи отново — още по-ярка и още по-стремителна. Така — като се появяваше и изчезваше в някакъв причудлив ритъм, ускорявайки все повече скоростта си, тя се издигаше в небето и оставяше сред звездите своята прекъсната следа. Дори и да не бе известно разстоянието до нея, човек затаяваше дъх — но когато знаеше, че това е кораб, отдалечен на стотици хиляди километри, главата му се замайваше от тази невъобразима мощ и енергия.