Краят на детството
- Автор: Кларк Артур Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Роман Сушков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Краят на детството». Краткое содержание книги:
Преводът е посредствен и явно е правен от руски. Позволих си да направя бегла редакция, за да отстраня това, което най-много боде очите. Според мене промените не нарушават авторските права на преводача и не променят неговата отговорност за качеството на превода.
— Според мен, това е просто шаманство — промърмори Джордж. — Не мога да се начудя, как е възможно в наше време някой да гледа сериозно на тия неща.
Тези думи бяха предназначени за Джийн не по-малко, отколкото за Рупърт и Джордж разсеяно погледна настрани. Рупърт не криеше, че интересът му към свръхестественото е чисто научен. Той бе непредубеден, но не и лековерен човек. А Джийн наистина безпокоеше Джордж с развинтеното си въображение — тя сякаш вярваше, че в ясновидството, телепатията и прочие щуротии, има нещо сериозно.
Джордж съобрази, че уязвявайки шаманството, засяга по някакъв начин и Рашаверак. Той се огледа гузно, но Свръхвладетелят с нищо не показваше, че е засегнат. Това, разбира се, не доказваше, че и нищо не е чул.
И така, те се разположиха около масата. След Рупърт, по часовниковата стрелка седяха Мая, Ян, Джийн, Джордж и Бени Шьонберг. Извън този кръг с бележник в ръце беше седнала Рут Шьонберг. Тя изглежда бе решила, че е неуместно да участва в това тайнство и мъжът й подхвърли неясната духовитост, че някои хора още почитат свято Талмуда. Все пак тя с желание се приготви да води бележки.
— Ето какво — започна Рупърт. — Ще поясня, заради скептиците от сорта на Джордж. Дали има нещо свръхестествено или не — не знам, но това чудо действа. Лично аз мисля, че причините са чисто механични. Докосваме диска и дори съвсем искрено да не желаем да повлияем на движението му, в играта се включва нашето подсъзнание. Анализирах множество такива сеанси и нито веднъж не открих отговори, които някои от участниците да не знаят или да не могат да открият, дори и никога да не са подозирали за тях. Много ми се иска да проведем днес опита при някои малко…, ъ-ъ,… странни обстоятелства.
Странното обстоятелство седеше и гледаше всички мълчаливо, но, без съмнение, не и равнодушно. Джордж се запита какво ли в крайна сметка можеше да си мисли Рашаверак за подобни фокуси. Може би той беше в момента нещо като антрополог, който наблюдава религиозния обред на диваци? Наистина всичко беше толкова невероятно, че Джордж се чувстваше така глупаво, както никога досега в своя живот.
Може би и другите се чувстваха такива глупаци, но това не се забелязваше. Само Джийн беше зачервена и възбудена, но сигурно се дължеше на изпитите коктейли.
— Можем ли да започваме? — попита Рупърт. — Чудесно! — Той многозначително замълча, а после, без да се обръща към никого, каза високо: — Има ли някой тук?
Плоският кръг сякаш помръдна под пръстите на Джордж, но като че ли нямаше нищо удивително — натискаха го пръстите на шестимата, седнали зад масата. Кръгът се плъзна към цифрата осем и отново се върна в средата.
— Има ли някой тук? — повтори Рупърт и добави с по-спокоен тон: — Понякога до началото минават десет-петнадесет минути, но понякога…
— Ш-ш-т! — не се стърпя Джийн.
Дискът се движеше. Описваше широка дъга между картончетата с „да“ и „не“. Джордж едва потисна смеха си. Какво ли можеше да означава, ако отговорът е „не“? Спомни си стария анекдот за негъра, който се промъкнал да краде в курника: „Тук няма никой, господарю, само ние, кокошките сме…“
Но отговорът беше „да“. Дискът внезапно се върна в средата на масата. Сякаш бе оживял и очакваше нови въпроси. Джордж неволно стана по-внимателен.
— Кои сте вие? — попита Рупърт.
Този път отговорът последва моментално.
Дискът се носеше по повърхността от буква на буква като разумно същество толкова бързо, че едва не се изплъзваше изпод пръстите на Джордж. И Джордж бе готов да се закълне, че с нищо не помага на това движение. Той бързо огледа приятелите си — в нито едно лице нямаше нищо подозрително. Изглеждаха така, сякаш напрегнато и нетърпеливо, като самия него, очакват нещо.
АЗСЪМВСИЧКО — изписа дискът и се успокои в средата на масата.
— Аз съм всичко — повтори Рупърт. — Характерен отговор. Уклончив, но поощрява към по-нататъшни действия. Вероятно това означава, че тук присъства само съвкупността от нашите съзнания.
Рупърт замълча за минута — явно обмисляше следващия си въпрос. После отново се обърна към пространството:
— Трябва ли да предадете вест на някого от нас?
— Не — отвърна дискът.
Рупърт огледа седящите около масата.
— Инициативата е наша. Понякога той сам съобщава нещо, но сега трябва ние да му задаваме въпроси. Кой иска да започне?