Краят на детството
- Автор: Кларк Артур Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Роман Сушков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Краят на детството». Краткое содержание книги:
Преводът е посредствен и явно е правен от руски. Позволих си да направя бегла редакция, за да отстраня това, което най-много боде очите. Според мене промените не нарушават авторските права на преводача и не променят неговата отговорност за качеството на превода.
Ян знаеше, че в момента вижда само една незначителна, второстепенна част от тази мощ. Самият кораб бе незабележим — той летеше далеч пред устремената във висините светлинна следа, подобно на реактивен самолет, който оставя в стратосферата струя от газове след себе си. Като че ли беше вярна общоприетата теория, че огромните ускорения на звездолетите на места изкривяват пространството. Ян разбираше, че в момента той вижда ни повече ни по-малко от светлината на далечни звезди, събрана в сноп там, където преминаващият кораб е създал за това подходящи условия. Това бе нагледно доказателство на теорията на относителността — изкривяване на светлинен лъч в близост до мощно поле на привличане.
Следата се източваше като връх на огромен заострен молив. Сега движението сякаш се забавяше, но това беше само поради промяна в перспективата. Всъщност корабът все още набираше скорост, но се смаляваше постепенно ъгълът на зрение. Ян знаеше, че в момента към тази светеща следа са насочени множество телескопи — учените по цялата Земя се опитват да разгадаят тайната на междузвездните полети. На тази тайна вече бяха посветени десетки трудове и Свръхвладетелите сигурно ги четяха с голям интерес.
Призрачната светлина започна да избледнява. Превърна се постепенно в тънка нишка, насочена към сърцето на съзвездието Карина. Ян беше предвидил това. На всички беше известно, че родната планета на Свръхвладетелите е някъде там, но коя точно е тя, около кое от хилядите светила се върти и в кой сектор на пространството се намира, никой не знаеше. И беше невъзможно да се определи дори на какво разстояние е от Слънчевата система.
Човешкото око не можеше да улови нищо повече от този старт на огромния кораб. Но в мислите и паметта на Ян продължаваше да свети неговата следа. И докато самият Ян беше способен да се стреми към нещо, тази пътеводна светлина нямаше да угасне.
Приемът завърши. С малки изключения гостите вече се носеха по въздуха в четирите посоки на света. Но някои оставаха.
Не излетя поетът Норман Додсуърд, който се беше напил до безобразие — той изпадна в безпаметност, преди да се наложи употребата на известна сила спрямо него. Изнесоха го не особено внимателно на полянката отпред, с надеждата, че някаква хиена ще го събуди безцеремонно. Той бе абсолютно отписан.
Останаха също Джордж и Джийн. Но не по волята на Джордж, който искаше да се върне вкъщи. На него никак не му се нравеше приятелството между Джийн и Рупърт — и не от обикновена ревност. Джордж се гордееше с това, че е здравомислещ и уравновесен човек. Взаимното увлечение на Джийн и Рупърт сега, във века на науката, според него не беше детинщина, а някаква болезнена мания. Чудно му беше, че е възможно дори за секунда да се вярва в свръхестественото. А от факта, че остана и Рашаверак беше сериозно разклатено и уважението му към Свръхвладетелите.
Беше ясно, че Рупърт иска да порази останалите с още някакво ново чудо — може би в заговор с Джийн. Джордж мрачно се покори и реши да изтърпи всички глупости.
— Какво ли не изпробвах, докато не се спрях на това — гордо заяви Рупърт. — Най-главното беше да се изчисли така, че да няма триене — нищо не трябваше да пречи на движението. Старомодната полирана маса и въртящата се подложка също не са лоши, но от тях са се ползвали много векове, а при съвременното равнище на науката можеше да се измисли и нещо по-добро. И ето, сега ще видите. Преместете столовете си и сядайте… Раши, няма ли да се присъедините към нас?
Няколко секунди Свръхвладетелят сякаш се поколеба. После поклати главата си. „Това като че ли са го научили на Земята“ — помисли си Джордж.
— Не, благодаря — каза Рашаверак. — Предпочитам да гледам отстрани. Може би, някой друг път…
— Е, добре… Но ако премислите, моля, имаме достатъчно време!
„Боже мой!“ — каза си Джордж и мрачно погледна часовника си.
Рупърт заведе гостите до малка, но масивна и безупречно кръгла маса и свали гладкия й пластмасов капак. Отдолу имаше блестящо езерце от плътно наредени метални топчета. Леко повдигнатият ръб на масата ги задържаше да не паднат. Джордж съвсем не можеше да разбере за какво служат те. Светлината се отразяваше в тях във вид на стотици ослепителни точки. Тази блестяща плетеница притегляше погледа и на Джордж му се замая главата.
Всички седнаха около масата и Рупърт измъкна някъде отдолу диск с диаметър десет сантиметра и го сложи върху топчетата.
— Ето — каза той, — достатъчно е да се докосне дискът с пръст и той се движи без никакво триене.
Джордж огледа с подозрение цялата тая механика. По окръжността на масата на равни разстояния, но не подред бяха нанесени буквите от азбуката. Между тях, сякаш също безразборно, бяха разхвърляни числата от едно до девет, а от двете страни точно едно срещу друго стояха картончета с по една дума — „да“ и „не“.